Алесандро д'Авения - Перла в мидата

Джулио изключи двигателя.

— Как ще се преоблечем? — попита Маргарита, докато вечерните лампи постепенно припламваха покрай брега.

— Както винаги — с помощта на хавлия.

— Ти носиш ли?

— Не. А ти?

— Не.

— Ами сега?

— Ще се справим както можем.

— Срам ме е.

— От какво?

— Да се събличам пред теб.

— Но аз не те гледам.

— Няма значение… и освен това слънцето вече залязва… и освен това ще ни е студено…

— И освен това ти си страхливка!

— Аз?

— Границите съществуват само в душата на онзи, който е лишен от мечти — каза Джулио с учителски глас, цитирайки реплика от някакъв филм, чието име не си спомняше.

— Кой го е казал? — разсмя се Маргарита.

— Аз — отвърна той много сериозно, но накрая изкриви устни в усмивка.

— Да вървим — каза Маргарита през смях.

Слязоха от колата и тръгнаха по каменна стълбичка с площадки на няколко места. Джулио вървеше отпред и се обръщаше да й помогне на най-трудните места. Стигнаха до плажа, покрит със сиви, бели и кафяви камъчета. Купчини водорасли излъчваха горчиво-сладък мирис, който се разливаше из топлия вечерен въздух. Беше им приятно. В единия край на плажа няколко деца се смееха на висок глас. Джулио и Маргарита тръгнаха в обратната посока. После Джулио хвана ръката й.

— Виж — кимна той към хоризонта, обгърнат в слънчево сияние.

Тя се съсредоточи върху гледката. Джулио видя как лицето й се отпуска и грейва от лъчите на залеза, отразени във водата. После вдигна ръката, с която държеше нейната, допря дланта й до бузата й и я остави там, мека и крехка. Маргарита се усмихна смутено.

— Не се страхувай — каза той.

Тя тръсна глава.

— Искаш ли да се изкъпем?

Тя кимна.

— Можеш да се преоблечеш зад тази скала — посочи Джулио.

Наистина в стръмния бряг имаше малка вдлъбнатина със скала отпред — достатъчно място, за да се скрие човек.

— Аз ще пазя — намигна й Джулио.

Маргарита с усилие откъсна очи от лицето му и отиде да провери дали мястото е достатъчно сигурно.

— Ти обаче се обърни с гръб! — извика тя, докато се уверяваше, че никой не може да я види отгоре — брегът наистина слизаше почти отвесно и беше осеян с шубраци и сухи храсти.

Джулио се обърна, седна на камъчетата и се загледа в морето, разстлано пред него. Слънцето пращаше към брега огнен език, който ту се удължаваше, ту се свиваше според прищевките на вятъра и течението. Няколко чайки още се рееха над водата в търсене на последна плячка, а шумът на колите по пътя се губеше в далечината, заглушен от по-тихия, но по-близък шум на прибоя. Една котка застина и впери поглед в някаква чайка до самата вода, преценяваше дали е в позицията на плячка или на хищник.

Джулио гледаше. Чувстваше се щастлив, че не участва в този дуел благодарение на Маргарита. Щеше да я защити от всяко чудовище, изскочило над водата, от всяка заплаха, която можеше да избълва мракът, щеше да унищожи всеки враг, истински или въображаем. Би искал да разкаже това на майка си, но дори не знаеше как изглежда лицето й и мисълта му се стори глупава.

Маргарита се върна с банския в коралов цвят. Притежаваше красотата на всичко крехко.

— Твой ред е — каза тя притеснено, защото сега Джулио можеше да види тялото й такова, каквото е. Плахо и изящно тяло със загоряла и гладка кожа на момиче, готово да се превърне в прекрасна жена.

— Хубава си — прошепна Джулио и тръгна към скалата, без да даде време на Маргарита да открие, че винаги самоуверен с момичетата, сега се е изчервил.

Питаше се откъде е изникнала тази срамежливост. Не знаеше защо, но този път изобщо не бързаше, сякаш имаха всичкото време на света, време да се гледат, да се откриват, да се галят, да се обичат. Искаше всичко да е безкрайно бавно, без прибързване, със спокойна и съвършена нежност. А ръцете му искаха не само да получават, но и да дават.

Маргарита се обърна да го погледне в профил, представи си, че малко по-надолу това момче е голо, и я обзе страх. Почувства се също гола. Тя, която през лятото винаги носеше цял бански, а майка й хиляди пъти я пращаше да се преоблече. Сега се чувстваше гола и тялото й трепереше — стоеше по бански пред едно почти непознато момче, далече от майка си и баща си. Далече от всички.

Но това, което усещаше, бе хубав страх, страхът на онези, които знаят, че всичко е пълно с неизвестност, не само бъдещето, което идва насреща, но и бъдещето, което се ражда в теб. Освен това Джулио беше до нея, а двама винаги побеждават страха, както й бе обяснил Андреа. Загледа се в слънцето, което нарастваше, близвайки хоризонта. Искаше й се да скочи в морето и с два замаха да стигне до него. После зърна как нещо профуча вляво от нея, Джулио се хвърли напред и изчезна във водата, която се разби на хиляди пръски, съхранили за миг частички от слънцето, преди да се превърнат в пяна. Наистина е трудно да влезеш в сърцето на нещата, но сега те преживяваха един от тези моменти, когато копнееш времето да спре и преживяването да остане завинаги.