Алесандро д'Авения - Перла в мидата

— Татко!

Викът разкъса гърлото на Маргарита и полетя в равнодушното мълчание на нощта.

— Дядо имаше ли мустаци?

Андреа вече се бе пъхнал под завивките, а баба му го галеше по челото.

— Да.

— Ами брада?

— Не.

— А коса имаше ли?

— Първо да, после не.

— И защо?

— Защото когато човек остарява, косата му пада.

— Но ти имаш — каза Андреа и докосна посребрената коса на баба Тереза.

— Пада само на мъжете.

— И защо?

— Защото пак стават дечурлига.

— Защо пак стават дечурлига?

— Защото когато се раждат, и дечурлигата нямат коса, или имат съвсем малко.

— И аз ли? — попита Андреа и опипа главата си, сякаш се боеше, че косата му изведнъж е изчезнала.

— И ти имаше съвсем мънинко, да.

— А защо мъжете стават пак като малки деца?

— Защото само който пак стане мъничък, може да отиде на небето.

— А какво правят хората на небето?

— Пеят, танцуват, рисуват, играят.

— Значи аз вече съм на небето.

— Пиленцето ми!

— А ти няма ли да станеш мънинка?

— Ще стана.

— И ще отидеш на небето с коса?

— Да.

— А защо?

— Защото за жените е различно. Не им пада косата… Само побелява…

— И защо?

— Защото жените винаги трябва да бъдат хубави, хубави като кукли.

— А защо твоята е малко сива, малко бяла и малко синя?

— Твоите въпроси край нямат, нали? — Тя го погали по бузата. — Защото най-красивите раковини имат такъв цвят.

— Ти и така си красива, бабо.

— Ох, миличкият ми!

— А защо Мита днес не се прибра?

— Не знам. Може би е отишла при татко ви.

— При татко?

— Така мисля.

— Значи ще се приберат заедно!

— Да.

— Но защо татко си тръгна?

— Не знам, Андреа.

— Ти винаги знаеш всичко, бабо, защо не знаеш това?

— Има и неща, които не знам. Но истина ти казвам: всичко ще бъде наред. А сега спи вече, късно е.

— Не ми каза нищо за дядо Пиетро. Говореше ли малко странно, като теб?

Тереза се усмихна и в знак на отрицание вдигна очи към тавана.

— Неее… Но по това време дядо ти Пиетро винаги си казваше молитвата.

— А ти?

— И аз с него. Искаш ли заедно да се помолим на Исус?

— Да… Исусе, който си тук и там. Не знам как можеш да си тук вътре, но баба така казва и аз й вярвам, затова говоря понякога с теб, когато не разговарям с друг. Върни Мита и татко у дома. Поговори с тях и им напомни, че ги чакам. Така ще си дойдат и ще бъдем винаги заедно, и пак ще ходим на кино, и ще ядем плюканки, и ще се смеем, и ще играем футбол, и ще се качваме в къщичката на дървото, и ще строим пясъчни замъци, и после ще ги събаряме, и ще пием кока-кола, и ще правим сапунени мехури, и смешни звуци, и ще отваряме подаръци, и ще хвърляме книжни самолетчета от балкона, и всичко каквото си искаме. И ако не забравиш, донеси ми кутия с всички цветове…

— Амин!

— Какво означава това?

— Че всичко, което каза, е хубаво и трябва да се случи.

— Амин! — повтори Андреа.

— Сега спи, миличък — каза старицата, плъзна ръка над очите му и нежно ги затвори, а той се отпусна в тъмнината и покоя на нощта.

Баба Тереза запя със затворени очи; сбръчканите й крехки ръце галеха ръчичките на Андреа, разбуждайки видения на изгорени от пек полета, нагорещени камъни, напръскани с вода подове, за да прогонят горещия вятър, оскъдна сянка под черниците на селските баби и дядовци, безброй погачи в домашната фурна, синьо и сухо небе, жълти цветя, щурци, цикади и безкрайна бедност под звездите и край огъня.

Андреа заспа, унесен от мелодията. Къде бяха останали простичките приспивни песни? Кой ли ги помнеше още? Дори градът навън стихна, като че бе чул песента. Сякаш изпитваше носталгия по земята, която беше покрил със сгради, асфалт и светлини. Детето се размърда в съня си, а бабата плачеше за болката на това дете, на дъщеря си, на внучката си и ако можеше, би дала кръвта си, за да бъде всичко наред. Плачеше и за своята неизречена болка. Лицето на Пиетро я гледаше с добрите си спокойни очи, усмихваше се и напомняше: „Ще се оправи, всичко ще се оправи.“ Състраданието и страхът правят човека. Страх и състрадание, няма друго.