Алесандро д'Авения - Перла в мидата

— Няма нищо по-горчиво от зората — каза той, без да извърне глава.

— А на мен винаги ми е харесвала.

— Само ако се случи нещо.

— Винаги нещо се случва…

— Не и на моята възраст. На моята възраст всичко е безполезно. Остава само това — каза старецът, сочейки към хоризонта.

— Кое?

— Редуването на деня и нощта.

Една зеленикава звезда плаваше високо горе, последна съгледвачка на нощта.

— Не разбирам…

— Когато си стар, остава само това. Всичко става безкрайно бавно, всичко се повтаря, когато вече не чакаш нищо. Чакаш всяка сутрин и не се случва нищо. Само зората.

— Не е малко.

— Струва ли си слънцето да изплува от морето и да започне още един дълъг ден?

Маргарита мълчеше, защото нямаше отговор, а и защото този въпрос бе отправен към морето, небето и онази звезда.

— Утре зората пак ще изгрее и ще бъде като днес и като вчера… — Той помълча, вдъхна морския аромат и добави: — И нищо няма да се случи.

— Кое е най-смелото нещо, което сте правили някога?

— Защо питаш?

— Защото аз го правя сега.

— Разкажи ми.

— Търся баща си.

— Защо го търсиш?

— Защото може би сега се нуждае от това… А и не мога без неговата закуска в неделя сутрин.

Старецът се усмихна.

— На него ли приличаш?

— Всички казват, че повече приличам на него, отколкото на мама, но аз не знам. Ами вие? Не ми отговорихте…

— Най-смелото нещо ли? — попита старецът, за да събере кураж, после изрече уверено: — Да стана от леглото тази сутрин.

— Защо си толкова тъжен? — попита Маргарита, преминавайки на „ти“, както правят децата не защото са невъзпитани, а защото говорят направо със сърцето мами века пред себе си.

— Загубих сина си.

— Как се случи? — импулсивно попита тя.

Човекът не отговори.

Маргарита смутено се обърна към Джулио. Тялото му бе изоставено без защита върху утробата на земята и чакаше да излезе на светло.

Маргарита продължаваше да се грее, за да не допусне студа на тишината в сърцето си. Погледна в небето звездата, която безсилно се съпротивляваше, преди да изчезне заедно с огъня на стареца. Той отново разпалваше лулата си, изгаснала от утринната влага, и не чакаше нищо.

Когато хищникът стига до сърцето и го изяжда, няма спасение. Има хищници, които печелят. Има хищници, които само Великият хищник на име Смърт може да победи. Можеш да намериш на плажа безброй разтворени и празни миди. Те са само спомен без бъдеще. А прибоят ги блъска и изглажда, докато се превърнат в зрънца пясък по белите плажове.

— Намерих това в стаята на дъщеря ми Маргарита — каза Елеонора, посочвайки подчертаните стихове от „Одисея“.

Учителят не знаеше дали това е сън или развръзка на фантастичен роман. Какво правеха, застанали лице в лице на прага на неговата квартира, той по боксерки и тениска, все още замаян, и майката на една негова ученичка, тъй развълнувана, че сякаш не беше на себе си?

Още не бе свикнал с факта, че няма нищо написано, което вече да не е станало, нищо, което животът вече да не е измислил.

— Извинявайте, не разбирам. Какво общо имам аз? Кой ви даде адреса ми?

— Дъщеря ми избяга. Вчера не е ходила на училище. Някой й е напълнил главата с глупости, както личи от тази книга. Търсим я навсякъде. Наложи се да помоля директора. Трябва да ми помогнете!

— Но какво общо имам аз? Мъча се да си върша работата, доколкото мога!

— Аз също. Но става дума за живота на дъщеря ми!

Учителят отново бе принуден да се върне към реалността. Прие нашествието и промени отношението си, като видя обезумелите от безсъние и тревога очи на майката.

— Влезте, госпожо, извинявайте, че е разхвърляно… Обяснете спокойно какво се е случило. Искате ли кафе?

— Не.

Стаята на учителя беше истински Вавилон от книги, струпани на кули с различна височина, и нямаше къде да се седне. Останаха прави един срещу друг.

— Тя изчезна. Взела е колата. Имате ли някаква идея къде е? Не сте ли забелязали нещо? — Елеонора размахваше книгата, сякаш тя бе причинила всичко това.

Учителят замълча и наведе очи, косата му все още беше рошава от съня. Никога не би си помислил, че ще развива учебна тема в такива обстоятелства, и никога не би си представил, че „Одисея“ е в състояние да разпали подобен пожар.

— Какво й казахте? — настоя Елеонора, тълкувайки правилно тези признаци на поражение.

— Нищо… Тя ме помоли заедно да потърсим баща й… Много се беше запалила по историята как Телемах тръгнал да търси Одисей и дойде да поговорим за него.