Алесандро д'Авения - Перла в мидата

— А вие?

— Опитах се да я разубедя. Казах й, че животът е много по-различен от книгите… Наистина ли не искате нищо?

— Искам дъщеря си. Вие нямате деца, нали? — попита Елеонора, хвърляйки поглед из дома на учителя, който поклати глава.

В този момент телефонът на Елеонора иззвъня. Учителят видя как твърдостта изчезва от погледа й, как очите и устата се разтварят широко, след това се затварят. Когато ги отвори отново, бяха пълни със сълзи. Ръката с книгата се отпусна безсилно.

Учителят мълчеше.

Елеонора се обърна и бавно излезе.

Учителят изтича бос на площадката, опитвайки се да я спре.

— Какво е станало?

— Претърпяла е злополука.

Учителят не реагира, всичко това бе прекалено истинско, за да е истинско.

Без да го гледа, Елеонора добави сякаш сама на себе си:

— Помолих ви да ми помогнете…

Учителят остана неподвижен по боксерки и тениска. Така го завари госпожа Елвира, привлечена от тази странна неделна суматоха, с каска от шарени ролки на главата и изумруден халат.

Мрак. Очите й бяха запечатани и тя се луташе в лабиринт. Долавяше движения наоколо: шумолене, гласове и влажни пипала. Някой й беше свалил кожата. Беше одрана от болката и крехката плът влизаше в контакт с нещата, придобили внезапно острота и тежест — дори най-леките и деликатните. Нощем, точно преди да заспиш, в тъмните ъгли израстват зъби и шипове, готови да нараняват. Цялото й тяло беше една жива рана.

Изпитание с огън , така го наричали ловците на перли: за да проверят дали една перла е истинска, дали е родена от живата плът на мида, заплашена със смърт, или от химически комбинации. Само седеф, изтекъл от наранената плът, създава слой върху слой, уникални по форма, цвят, блясък. Химията произвежда перфектни, но фалшиви сфери; красотата в живота е несъвършена. При докосването на огъня истинската перла пленява светлината и топлината в своите пластове и остава непокътната; фалшивата перла разкрива варовития си състав и се разпада.

Никога не бе мислила, че може да има толкова много мрак. Не липса на светлина, а именно мрак, гъст и безмълвен.

Висеше между отчаянието и сладостта на възможното окончателно напускане, усещаше го под кожата си и още по-надолу, в онази заключена стая, която сега наистина чувстваше в себе си и която я бяха учили да нарича сърце.

В съня си видя една кола да лети, обгърната в огън. Пламтеше цялата и я ослепяваше. Гърлото й изгаряше, като че гълташе парчета стъкло. Сън и реалност се смесваха и тя бе будна в един непобедим сън.

Не успяваше да овладее собственото си тяло, макар че от време на време го усещаше тъй осезаемо, както никога преди: кръв се изкачваше по артериите, вода преминаваше през тъканите, течности се движеха в кухините. Беше разделена на хиляди движения и потоци, сякаш се разпадаше и животът пулсираше, изолиран в отделни области. Усещаше порив да заплаче, но сълзите не можеха да излязат навън. Тогава започнаха да се вливат в нея и бавно да се вкаменяват около хищника.

Тялото й бе станало тежко като самата земя. Змия пропълзя в устата й, после влезе още по-навътре, разранявайки езика, небцето, гърлото. Тя последва нейното спускане и попадна в една тъмна и безмълвна зона от себе си — ничия земя, увиснала между страха и надеждата. Гардеробът се затвори и я откъсна от всичко останало. Но вътре в него имаше пукнатина, водеща към някаква по-дълбока стая. Тя пъхна ръка в пукнатината.

— Маргарита…

Чу познатия глас. Идваше от пукнатината, напомняща уста. Пъхна ръка още по-навътре и притисна ухо към пропуканото дърво.

— Маргарита!

Не идваше от пукнатината. Не. В тъмнина усети ръката си, обгърната от изгаряща топлина, докато останалата част от тялото й вече бе станала ледена. Осъзна, че е гола.

— Маргарита!

Този път гласът крещеше.

Тя извади ръка от пукнатината и е се върна назад, но вратите на гардероба бяха запечатани. Някой блъскаше тази стена около нея. Само баща й би могъл да събори стената. Той имаше тази сила.

— Маргарита. Това съм аз, мама.

Опита се да протегне ръка, но нямаше сила. Пукнатината зад нея се разширяваше със скърцане, засмукваше я в тъмнината на гардероба, пълна със затаени чудовища, струпани в този ъгъл. Андреа бе прав: от тук идваха чудовищата, които поглъщаха всичко. И ръмжаха.

— Трябва да я държим под упойка най-малко четирийсет и осем часа. Има масивен мозъчен кръвоизлив… После ще видим.

Елеонора гледаше лекарката с отчаяна молба в просълзените очи, но не изрече и дума.