Алесандро д'Авения - Перла в мидата

— Направихме всичко необходимо. Трябва да бъдем готови за всичко. Сега е необходимо да бъдем до нея. Маргарита усеща какво става наоколо. Можем да й разказваме разни истории, да я галим, да се смеем, да говорим, да я държим за ръката, да й пускаме музика, която обича… и да се надяваме, че тялото ще реагира.

— Кога ще се върне?

— Скоро.

— Но къде е отишла? Защо не ме води в детската градина? Къде е Мита? Ще си дойде ли днес? Ще правим ли сладкиш?

— Толкова много въпроси, Андреа… Не мога да отговоря на всички.

— Искам да си играя с Мита и да направим сладкиш.

— Сега ще се обадим да видим кога ще се върне.

Баба Тереза набра номера на дъщеря си, за да чуе по-точни сведения за злополуката. Може би щеше да се окаже, че е било нещо дребно и вече се връщат.

Лицето й стана безизразно. Устните й трепереха, но направи усилие да не издаде ужаса си. Затвори.

Вината бе нейна. Тя я насърчи да предприеме това безумно пътуване като пеперуда, литнала към светлината, която ще я изгори. Погледна ръцете си — те също трепереха, виновни за нещо.

— Кога ще се върне? — попита Андреа.

— Скоро — отговори тя.

— Колко скоро?

— Не знам. Искаш ли да направим сладкиш за нея, за когато се върне?

— Да! За когато се върне!

— Кой да направим?

— Онзи, дето й е любим! С превара…

— С превара ли?

— Онова бялото…

— Извара!

— Пизвара. Да, с извара!

— Нека да е с извара… Бягай първо да си измиеш ръцете!

Андреа хукна към банята, повтаряйки „извара“ като магическо заклинание, което би накарало Маргарита да се появи от нищото.

Тереза гледаше Ариел в стъкления аквариум. Искаше й се да бъде като тази рибка и да забрави. Да забрави Пиетро, Маргарита, Елеонора… всичко. Но не можем да забравим любовта и болката. Може би защото съставляват живота.

Момчето отвори очи. Не знаеше името си. Медицинска яка държеше главата му неподвижна. Лицето му изгаряше, ръцете бяха отпуснати покрай тялото и в едната от тях влизаше тръбичка, свързана със стъклен флакон, закачен над него. Вътре равномерно падаха и избухваха капки. В леглото до него спеше някакъв мъж. Нямаше никой друг. Изведнъж в паметта му изплуваха образи. Пътят. Полицейска кола и размахана палка. Газ. Писък на момиче. Желязна ръка сграбчва отдясно колата и я отмята настрани. Върти я като торнадо, отново и отново, докато накрая я запокитва в някаква неестествена нощ без светлини и болка.

До леглото се приближи жена в бяло.

— Как се казваш?

— Къде е Маргарита?

— Хей, тук аз задавам въпросите.

Тя започна да масажира краката му.

— Усещаш ли ги? Опитай се да ги раздвижиш…

— Естествено, че се движат — каза той и седна с котешка пъргавина.

— Какво правиш? Без малко да си строшиш гръбнака! Не мърдай!

— Къде е Маргарита? — изкрещя объркано той.

Сестрата лекичко го бутна назад. Той опита да се съпротивлява, но нямаше сили.

Отново потъна в сън, пълен с ръце и нокти, но не успя да извика.

Тръбата в нейното тяло беше като безкрайна нишка — излизаше от устата й, стигаше до небето, пробиваше облаците и се обвиваше около едно дърво с бели листа на Луната, близо до американското знаме. Маргарита се изкачваше по тази нишка и успяваше да запази равновесие, макар че трябваше непрекъснато да балансира с ръце. Изкачваше се стъпка по стъпка. Най-напред срещна прозорци, зад които жени и мъже работеха, караха се, обичаха се. Тя спря да погледа покривите на града, в който имаше всичко: куполите на Флоренция и небостъргачите на Ню Йорк, покривите на Генуа и кулите на Париж. Озова се в компанията на лястовички и рибарчета, по-нагоре срещна чайки и орли. Някои от тези птици кацаха по нишката и когато тя бавно се приближаваше да поговори с тях, те изведнъж излитаха, пораждайки лек трепет, който я принуждаваше пак да се бори за равновесие. Луната ставаше все по-голяма и тъмнината вече беше навсякъде, а нишката блестеше ярко като сребро.

Тогава видя човешки силует да се задава отгоре. Някой слизаше от Луната. Как биха могли да се разминат на тази нишка? Невъзможно. Някой трябваше да се върне назад; може би щеше да се наложи тя да му направи път. Погледна го. Беше мъж. Силуетът му се очертаваше на лунния фон като в черно-бял филм. Той също размахваше ръце в търсене на равновесие.

Имаше бели очи и дълга черна коса. Изправени лице в лице, те се опитваха да балансират, но усилията на единия застрашаваха равновесието на другия. Постепенно започнаха да извършват едни и същи движения и постигнаха съвършена хармония. Но не знаеха как да се разминат и да продължат пътя си.