Алесандро д'Авения - Перла в мидата

На Маргарита й стана смешно, но не знаеше как да се смее. Радваше се, че отново е с най-добрата си приятелка.

— И трябва да знаеш какво каза брат ми вчера, ще ти го кажа на ухо: двайсет и три процента от повредите на копирните машини са причинени от хора, които сядат отгоре, за да си фотокопират задниците… Само не казвай, че си го чула от мен…

Маргарита лежеше със затворени очи и лицето й не помръдна, но Марта усети, че се усмихва.

— Кога ще се върнеш? В училище е голяма скука без теб… Оная русата дрънка глупости по цял ден… Близначките ти пращат целувка, или по-скоро две. — Тя я целуна по очите. — Баща ми казва, че така можеш да целунеш сънищата на човека, защото очите гледат към сънищата и мечтите.

— Състоянието е стабилно, не се подобрява, но и не се влошава. Не знаем дали ще се събуди и как ще се събуди, дали вече ще може да ходи, да говори… Не знаем нищо — каза лекарката.

— Какво можем да направим ние? — попита той с измъчен поглед.

— Бъдете до нея.

— Как?

— Като че нищо не се е променило. Колкото повече я карате да почувства живота, с който е свързана, толкова по-щастлива ще бъде, каквото и да се случи.

Когато лекарката излезе от стаята, той отвори раницата на Маргарита и намери своята четка за зъби. Плъзна пръсти по захабените косми и усети всичко, което бе изоставил, видя всичко, което бе загубил.

— И това беше вътре. — Елеонора му показа кутията с техните писма.

Той мълчеше.

— Къде беше?

— На морето…

— Защо?

— Защото вече не се обичаме, Елеонора.

— Друга ли има?

— Да.

— Затова ли не ме обичаш вече?

— Аз… не знам.

— Познавам ли я?

— Какво значение има?

— Е, може би има, щом си тръгна от къщи… А ти? Обичаш ли я?

Той не отговори. Изведнъж осъзна разликата между това да си влюбен и да обичаш.

— Обичаш ли я?

— Не знам.

— Върни се.

— Сега не е моментът…

— Сега е единственият момент. Виж дъщеря си.

— А ти?

— Какво аз?

— Ще ми простиш ли?

Елеонора не отговори. Стискаше тенекиената кутия с писмата, сякаш можеше да почерпи от нея сила, каквато търсеше Маргарита, за да се събуди от небитието — силата да прости и да изплува от комата към любовта.

Тази сутрин тя остана сама с баща си. Не чуваше други гласове. Баща й говореше, но тя не разбираше нищо, сякаш морето бе нахлуло в главата й. Би искала да чуе всяка негова дума, ала не можеше. Той навлажняваше устните й, галеше лицето й, целуваше я по челото и шепнеше в ухото й. Маргарита се мъчеше да напредва по тънката нишка, но оставаше все на същото място. Това е най-висшият трик на въжеиграчите — ходене със завързани очи. Наричат го пътят на смъртта . Тя вървеше и не виждаше нищо, дори и собствените си стъпки. Чувстваше се толкова самотна на тази нишка. Тук вече не кацаха дори птиците, които й правеха поне малко компания. Бялата котка също изчезна. Беше съвсем сама. Чакаше някой да я хване за ръка и да каже: стига си вървяла, сега ще те нося аз.

Може би затова древните са си представяли богини, които предат нишката на живота. Суровата вълна е животът, отреден на всеки човек, и когато изпредената от нея нишка свърши, животът изгасва. Това прави Лахезис — определя количеството вълна. После Атропос със своята хурка я превръща в нишка, а опитната тъкачка Клото влага нишката в основата на тъканта. Последният възел, когато нишката приключва, носи името Смърт.

Сега Маргарита бе в ръцете на Клото — тя имаше бързи и безпощадни пръсти, сурово и безизразно лице.

Но усещаше присъствието на баща си, той можеше да й помогне, стига само да успееше да изкрещи: „Татко, защо не ми помагаш?“

Андреа влезе в стаята. Видя сестра си да спи и спря, изплашен от тръбите, които излизаха от ръцете и устата й. Баба Тереза го побутна напред с треперещи ръце. Андреа държеше пакет.

— Обич моя, донесохме ти плодов пай — каза баба и пристъпи до леглото, сякаш Маргарита щеше да се събуди веднага щом чуе името на своя любим сладкиш.

Андреа се покатери на един стол, за да погледне Маргарита отблизо и я целуна по бузата.

Баба Тереза седна от другата страна.

— Обич моя, винаги си красива, дори и когато спиш. Какво сърце имаш, детето ми. Какъв кураж. Аз не бих посмяла да го направя…

Галеше я, целуваше я по челото и по косата. После хвана ръката й.

— Знаеш ли, Маргарита, в Сицилия има една къща, която трябва да ти покажа. Тя има стени от жълт камък, дебели стени, толкова дебели, че вътре е хладно дори и през лятото. Трябва само да държиш капаците затворени и да пръскаш пода с вода, когато задуха горещият вятър, защото той влиза в главата и те подлудява, а ако стигне до сърцето, го изгаря, както прави с портокаловите дръвчета. По външната стена се вият бугенвилии и жасмин, който прилича на гальовна ръка и изпълва с ухание терасата, където привечер излизаме на хладовина — там си говорим и слушаме морето. Вечер не палим лампи, защото ни стигат звездите. Там слушах разказите на баща си и майка си. Там дядо ти Пиетро дойде един ден да поиска ръката ми. Когато се събудиш, искам да отидеш в тази къща, да седнеш на терасата и да чуеш шума на морето, песента на звездите и шепота на вятъра.