Алесандро д'Авения - Перла в мидата

После баба Тереза се приведе до ухото на Маргарита, за да не я чуе Андреа.

— Помниш ли какъв въпрос ми зададе? Искам да ти отговоря. В тази първа нощ, моя Маргарита, е тайната на всичко. Тогава осъзнах, че това е едно от онези неща, които никога не ще опознаем, толкова са преплетени и загадъчни. Любовта е като да се любиш — да се сближаваш и отдалечаваш, да търсиш нещо, което никой не знае. Близо и далеч, сладко и горчиво като най-хубавите вкусове. Любовта никога не спира, хубавице моя. Тя е като морето, неуморно се издига и спуска, в добри и лоши времена. Винаги. Ако Господ се любеше, щеше да ни разбере…

Старицата се изчерви и млъкна. Извади четка от чантата и започна да сресва внучката си. Маргарита усети ласката на меките връхчета с косата и душата си. После баба й сложи цветчета жасмин върху нощното шкафче и техният аромат проникна през стената на комата.

В това време Андреа рисуваше. Когато свърши, показа рисунката на баба си.

— Колко е хубава! Дай й я сам.

Андреа се покатери на стола и вдигна листа пред затворените очи на Маргарита.

— Ето жълтата къща на баба. Това тук е морето и има същия цвят като небето, защото нощем са с един и същ цвят, но небето е тук, където са звездите. Това е дядо Пиетро, той държи за ръка баба Тереза…

Маргарита видя как жълтата къща се издига над морето, понесена от безброй разноцветни балончета. На покрива бяха седнали дядо Пиетро и баба Тереза — държаха се за ръце и гледаха звездите.

— Мита, ще я оставя тук, на корема ти, та когато се събудиш, да я разгледаш по-добре. Но трябва да знаеш нещо… — Той помълча. — Веднъж ти казах, че не те обичам, защото не ми даде книжката си за оцветяване… Не беше вярно. Обичам те. Обичам те винаги, дори когато не ми я даваш. Мита, върни се скоро, без теб ми е скучно да правя сладкиши. Чакам те. Но не знам как да броя до безкрай.

Баба Тереза спря да разресва Маргарита и закри очите си с длани, за да удържи сълзите.

Нощта се завърна неумолимо и стаята й се стори пълна с ръце, готови да я сграбчат и разкъсат. Всички ръце, които я бяха галили, подкрепяли, прегръщали, сега я улавяха и драскаха, измъчваха, раздираха. Изгорената кожа се белеше, а въздухът засядаше някъде в тръбата. Баща й беше тук. Смазаната Елеонора трябваше да си почине. Тази нощ той щеше да бди, да я гали, да навлажнява устните й. Да й нашепва приказки както едно време.

Много малко трябва на един мъж, за да узнае кой е — просто да го поставят до дъщеря му, когато е забравил, че преди да стане баща, е бил син и че за да стане баща, не трябва да спира да бъде син. Той отвори кутията с писмата. Тази мания на жена му да пази всичко… Позна почерка си, който му се стори чужд в днешните компютърни времена. Зачете на глас:

Елеонора, любов моя, ден, в който не те виждам, е изгубен за мен. Чудя се как устоях до днес да не хвана първия влак и да те помоля да дойдеш при мен тук, на тази гара, та макар и само за да те видя през прозореца. Сега знам какво е да чакаш и да желаеш. Случвало ми се е да се влюбя, но аз не съм просто влюбен в теб. Аз те обичам.

Не знам как да го обясня, за това трябва да бъда поет, а не съм.

Ако нашата къща пламне, бих искал да бъда единственият, който знае какво ще спасиш. Ако паметта ни се разпадне, бих искал да знам кой е твоят последен спомен.

Гледам звездите и се утешавам с мисълта, че и ти ги целуваш. А аз съм тук, пиша ти на прага на новия ден, и да ти пиша е като да те очаквам. Така отсъствието ти не е толкова горчиво.

Какво биха били тези звезди, ако ти не ги гледаше, и това небе, ако ти не се взираше в него, и това дърво, и тази роза, и този филм?

Моя любов, ако това е щастието, не искам да го загубя.

Къде беше душата на онзи, който бе написал тези редове, в коя стая се бе укрила тази любеща душа?

— Маргарита, къде намери тази кутия? Чу ли какъв поет съм бил някога? Сигурно ще се запиташ какво е станало с този човек. Как можах да те оставя така, без да кажа нито дума, без да ти обясня…

Маргарита чуваше всяка дума.

— Виждаш ли, обич моя, аз се влюбих в друга жена. Беше ме срам да го призная пред майка ти и пред вас. И избягах. Щастието, което изпитвах, не ми позволяваше да осъзная докрай болката, която ви причинявам, но нямах смелостта да кажа, че съм по-щастлив с нея. Бях егоист. Страхувах се от самия себе си — къде бе изчезнал мъжът, който ви обичаше? Вече не го намирах и бях в плен на нова любов. Струваше ми се, че отново си поемам дъх.

Избягах като страхливец. Как бих могъл да ти обясня, че си тръгвам с друга жена? Че ще останем близки, но по друг начин? Сега те гледам в това легло, с тези белези, и се питам как съм могъл да мисля само за себе си. А ти си тръгнала да ме търсиш… сама. Колко си смела, дъще моя, точно като майка си. Упорита, смела, красива.