Алесандро д'Авения - Перла в мидата

Знаеш ли как се запознах с нея?

Току-що бе спряло да вали. Карах колата. Бързах, не помня защо. Без да искам, плиснах цяла вълна от вода. Само за миг. Докато водата се надигаше, видях една белоснежна фигура. Беше майка ти. Върнах се обратно. Тя имаше прекрасно бяло палто. Дадох й адреса си, за да ми прати сметката за почистването Тя отказа, нямало нужда, но ме помоли да я закарам. Не можеше да ходи по улиците в този вид. Когато слезе от колата, каза само „благодаря“ с усмивка, която помня и до днес; ако ме попитат, не бих могъл да обясня какво точно означава думата „благодаря“, но знам, че тази усмивка от море, вятър и огън ме дари с благодат. Тази нощ мислех само за нейните очи и исках цял живот да ме гледат. Само така животът ми щеше да стане по-добър.

Бащата замълча, сякаш плочата на сърцето му бе зациклила на този спомен. Маргарита слушаше археологията на любовта, която я бе сътворила. Кой знае защо, никога не бе питала баща си как са се запознали, какво го е завладяло у майка й. Всъщност тя бе родена от онзи пръв поглед, от онзи дъжд, от онова бяло палто, от онова „благодаря“.

— Прекарвахме толкова дълго заедно, сякаш не знаехме що е време и го познавахме единствено от праха върху старите вещи. Исках децата ми да имат същата усмивка, същите очи и същата душа като нея. Един ден я доведох в нашата къща тук, край морето, и в една тиха звездна нощ я помолих да стане моя съпруга. А тя, без да мисли, защото вече го бе решила, каза: „За цял живот и с целия ми живот.“

Още си го спомням… Подготовката, сватбата, меденият месец, животът заедно. Всичко бе ново, познатите неща се променяха, всичко беше приключение: домът, работата, умората, страхът, радостта, вятърът, огънят, морето… Всичко бе наше. А един ден тя ми каза, че ти растеш като перла в утробата й. Влюбихме се още по-силно един в друг и не вярвахме, че е възможно, но ти, още преди да се появиш, можеше да правиш чудеса.

Спомням си тези девет месеца, тя ми разказваше за теб, как растеш и какво си казвате без думи, с кръвта и млякото. Решихме да те наречем Маргарита, защото дядо ти все повтаряше, че е красиво име и че ще бъдеш истинска перла. После той почина, преди да те види, и неговото желание се превърна в обещание: Маргарита.

Бащата пак замълча. Всяка дума му струваше много усилия, трябваше да си поеме дъх. Не може да си припомняш щастието с леко сърце. Маргарита не го видя как си избърсва очите, но усети за миг наболата му брада по бузата си и долови аромата на афтършейв. После той й разказа за Андреа и за любовта, която станала по-тиха и по-силна, но за съжаление по-обичайна и предвидима. От някакво тъмно ъгълче изпълзяла не скуката, а нейната по-голяма сестра — рутината.

— Знам толкова малко за любовта, обич моя. Знам всичко за работата си, знам всичко за лодките, но толкова малко за най-важното. Бях толкова сляп. Бих искал да взема душата ти в длан и с нежност да я събудя от съня, да я прикрепя отново към тялото ти с прегръдка.

Маргарита усети прегръдката на баща си и устните му върху затворените си очи. После той се отдръпна и продължи да говори.

— Знаеш ли, запознах се с твоя учител, страхотен човек, макар и малко разсеян… Забравил е тук „Одисея“. Кой знае колко пъти я е чел, страниците са съвсем измачкани. Зачетох я отново. Знаеш ли, когато бях малък, имах илюстрирано издание. Най-много ме плашеше Циклопът, който яде хора… Любимият ми епизод беше за Калипсо, която живее на прекрасен остров с палми и плодове. Одисей иска да се върне в Итака, но Калипсо го държи на своя омагьосан остров. Одисей стои там, на морския бряг, и плаче при спомена за съпругата си. Сърцето му не е там, макар че онзи остров е рай. Калипсо е богиня и му обещава безсмъртие, ако остане с нея. Одисей отговаря, че не иска безсмъртие, а да се върне при съпругата си.

Същото стана и с мен, Маргарита. Моето сърце опитваше да се подмлади. Така става, когато човек се влюбва усеща всичко, целият живот е негов. Бягах от умората на ежедневието. И открих остров, където да забрани миналото. Но морето… морето винаги ще е тук да ми го напомня, също като на Одисей… Не можеш да откъснеш от него сърцето си без последствия…

Търсех в други очи тайната, която бях видял в очите на майка ти, сякаш тя я беше загубила, но грешах… Често ние се хвърляме в новото, като че ли животът, който чувстваме да пулсира отново в нас, ни позволява да изпитаме тръпката на безсмъртието, но не от това имаме нужда. Просто ни трябва да обичаме някого. Майка ти бе престанала да бъде онази тайна от море, вятър и огън — човек свиква с всичко — и любовта угасна. Обвинявах нея, а всъщност вината бе моя. Любовта ми не можеше да бъде нейна, щом я бях подарил на друга.