Алесандро д'Авения - Перла в мидата

Джулио поклати глава. Искаше да чуе продължението.

— Ад. Той вече е тук — място, където сърцето е дълбоко замразено. Опазено, но студено. Навън е пълно с такива хора. По лицата им е изписано, че имат студени сърца — от страх, от недостиг на глад, от мързел. Ти не си такъв, Джулио. Това те спасява, макар че правиш ужасни пакости… Защото има различни начини да се бие дузпа!

— Няма ли по-малко скапан начин да се живее?

— Като го намериш, обади ми се.

Джулио се засмя. Филипо стана и го прегърна. А Джулио не се дръпна, напротив, прегърна го още по-силно. И му се искаше да каже „благодаря“, „обичам те“, но нещо му пречеше — срам, страх, съмнение, че не е вярно… Животът му се струваше прост — също като дузпата, докато не застанеш на точката за изпълнение.

Когато Джулио влезе, в стаята нямаше никого. Беше извън времето за посещения и Маргарита бе сама. Джулио се приближи. Наведе се над нея и я целуна по устните.

Маргарита почувства тези устни и ги позна. В тъмнината на ума й лумнаха фойерверки, те творяха картини, невиждани досега в тази черна нощ на съзнанието, избухваха като рози от сребро и злато. После се превръщаха в червени, бели, сини водопади. Парашути от светлина.

— Маргарита, прости ми. Всичко е по моя вина. Видят ли ме вашите, ще ме убият. Ако не бях аз, това нямаше да се случи… Прости ми.

Тя не го обвиняваше за нищо. Би повторила всичко, всяка подробност, всеки жест, всяка грешка.

Маргарита не се събуди като принцеса от приказките. Клото я гледаше мрачно. Това не бе приказка. Джулио знаеше. Но в този момент той разбра, че целувка означава да влееш душата си в нечие тяло, за да живее.

— Искам да мога да те обичам.

Джулио се наведе и я целуна отново. Тази любов нямаше земя, върху която да кацне, нито дни, в които да бъде изживяна. Беше една голяма любов в безтегловност. Къде щяха да намерят отново тази целувка? Върху ложе от облаци, морски вълни или пепел? И кога? Утре, след година или след хилядолетие? Никой от тях не знаеше, но и двамата знаеха, че ще се случи рано или късно. В живота или в смъртта.

— Не знам защо те последвах в това безумие, но знам, че тази лудост ми се стори нормална, щом бях до теб. Аз, който никога не говоря, проговорих. Аз, който никога не се страхувам, станах слаб и така се почувствах по-силен. Аз, който никога не съм имал дом, се почувствах у дома под небето. Искам още да гледам очите ти, искам да те предпазя от всички опасности. Не искам вече сам да се качвам на покривите, да влизам в гробища, за да обичам живота. Не искам вече да крада нищо, освен, за да го подаря на теб — прошепна в ухото й Джулио.

После извади айпода. Той беше оцелял при катастрофата, защото онази сутрин го носеше в джоба си. Размота слушалките, нежно сложи едната в дясното й ухо и задържа другата за своето ляво. Музиката навлезе право в душата на Маргарита и се залута там като Орфей, който отива да иска Евридика от царя на Хадес. Този път щеше да я спаси, този път Орфей нямаше да погледне назад от страх, че ще я загуби отново.

Маргарита видя как една нишка грейва. В тъмнината се виждаше само тази увиснала нишка и тя започна да танцува по нея. В същия миг зърна под себе си необятно море, което дишаше непрестанно. Колко усилия хвърляме, за да направим живота стабилен и удобен. Маргарита обаче искаше да рискува всичко, искаше да танцува по тази нишка с изяществото на истинските артисти, когато танц и танцьор се сливат в едно цяло, въжеиграч и въже играят една обща игра. Животът я караше да трепери, но тя вече не се страхуваше.

Той остави прашния велосипед във фоайето. По целия път бе ровил из картотеките на мозъка си в търсене на решения, вече измислени от поетите и писателите, за да направят онова, което искаше да направи и той. Някой бе казал, че геният прави каквото трябва, а талантът каквото може. Той използваше гения и таланта на другите, за да насочи право в целта своите мисли, чувства и действия.

Тогава измъкна от рафта томчето с Шекспировите сонети. От тези страници винаги изскачаше нещо ново, нещо, което би искал да изживее, а се задоволяваше само да го чете — иска се смелост, за да живееш, както пеят поетите.

Зад книгата зърна проклетата дупка — всеки път, когато посягаше към томчето, си обещаваше да я замаже. Но тя все още беше там като равнодушно око. Той изгледа яростно дупката, после редицата книги, строени като войници за отбрана. Но тази дупка в стената го гледаше повече от всяко друго око, тя бе най-проницателното от всички очи. Изтича при госпожа Елвира.