Алесандро д'Авения - Перла в мидата

Никоя перла не е като другите. Никоя перла не е съвършено симетрична. С нещата от този свят е по-добре да се пазиш от съвършенството — когато е най-пълна, луната започва да чезне, плодовете падат, когато узреят, сърцето, щом е щастливо, вече се бои да не загуби тази радост, любовта се стреми към екстаза и когато го достигне, вече е отминала. Само недостатъците осигуряват красотата, само несъвършенството се стреми към вечността. Перлата е пред нас с онова нейно недостижимо несъвършенство, родено от болката. И от любовта, която я прегръща.

Перлата казва, че щастието не е в това, което трае един ден и отминава, а там, където не се препъваме в смъртта, или дори да се препънем, то е само за да се родим отново. И това преобразяване не се нарича щастие, а радост от живота.

Маргарита вижда как найлоновата торбичка изчезва. Болката има две форми, мисли си тя.

Има болка, която се случва, която човек не избира, тя принадлежи на земята и е част от този цикъл, тя убива и носи прераждане — това е болката от раждането, това са родилните болки на земята, земетресенията, изригванията, наводненията, или по-тихите годишни времена и спокойното редуване на деня и нощта. Това е всекидневната болка на еднообразието, на умората да обичаш, да ставаш от леглото, да намериш нещо ново в онова, което се повтаря. Но само който приеме болката, предлагана от деня, ще обнови кожата си. Дори и перлите са родени от тази форма на болка, преобразена от седефа в светлина.

Но има и болка, създадена от човека, болка, която не се разгражда в природата, болка, която може да се заличи едва след векове. Това е болката, причинена умишлено от човек на човека или на нещата. Рани, които се изцеляват едва след много време, понякога страшно много — лъжите, насилието, войната… Но дори и за този вид болка има решение. Там, където времето се проваля, прошката е способна да заличи тази болка. Само прошката връща болката в кръговрата на живота. Това е божественият седеф, отпускан понякога на земята. Създава най-редките перли и им трябват години, за да се оформят. Броят се на пръстите на едната ръка.

Маргарита отваря ръката си и открива една от тях.

Това писмо й е оставила баба Тереза. Трябва да го отвори там, където е заръчала тя. Ръцете на Маргарита треперят. Сега, когато баба Тереза вече я няма, писмото е нишката, която ги свързва. Стоят пред вратата на голямата къща. Ръждясала е, но запазва енергичния стил на старите времена. Южният вятър хапе въздуха, блъска затворените капаци на прозорците, прогонва дори бездомните кучета. Баща й отваря вратата, преодолявайки съпротивата на ръждата и плевелите. Една тясна алея, обгърната в избуялите клони на червени и бели олеандри, води към фасада от блокове жълт камък. Морето шепне някъде наблизо, макар че все още не се вижда. Ту далече, ту изненадващо близо кряскат чайки, превърнали тези покриви в свой дом. Небето е синьо и неподвижно. Маргарита разбира защо баба й го нарича небосвод — защото тук е така. Защо е изоставила този рай? Какво крият тези стени, полирани от всички ветрове на морето? Защо е решила да се пресели на север? Всички отговори са в писмото.

Ключът се превърта в ключалката два, три, четири пъти. Всяко превъртане е камбанен звън на съдбата. Всички мълчат с плаха почуда. Вратата се отваря и светлината нахлува в тези стаи, създадени за светлина, макар отдавна да са я забравили. Всичко е неподвижно и обгърнато с влага, мухъл и паяжини. Бързо потропване издава присъствието на мишки, които са завладели пространствата под покривите и пода. Андреа се скрива зад Елеонора, Маргарита зад баща си. Съпруг и съпруга крачат рамо до рамо, като откриватели на Новия свят разбулват стаи и спомени.

Навсякъде отварят високите прозорци и освобождават капаците от ръждясалите им куки. Светлината разкрива тайните на стаи с високи тавани, на чаршафи, покриващи мебели и домакински прибори като призраци. Къщата е лабиринт от стаи и стълбища. Коридорите са дълги и зад прозорците се мярка спокойно мраморно море.

Елеонора и съпругът й приличат на семейна двойка, получила най-сетне собствен дом. Гледат се и очите им издават рани от трудни години, но още по-светло грее обновената любов точно защото е родена от собствената си смърт.

Бащата на Елеонора би я сравнил с „топчетата“ на индийската смокиня, която цяла зима сбира вода, докато листата й станат месести, после те подхранват жълтите цветчета и техните огнени плодове през целия сух сезон, за да дарят плодовете с необяснима сладост за условията, в които са се родили.