Алесандро д'Авения - Перла в мидата

— Най-сетне идваш да си платиш…

— Всъщност ми трябва малко гипс и инструмент за замазване. Може би съпругът ви…

— Добре ли си? — огледа го озадачената госпожа.

— Много добре!

— Никога не си поправял нищо в тази къща, учителю…

— Крайно време е да започна.

— Ще можеш ли?

— Да.

Спомни си как като дете помагаше на баща си в дребните домашни ремонти — научи се да дупчи с бормашина, да разпознава разните видове болтове, винтове и гвоздеи. Знаеше как се използва отвертка звездичка и ключ 12, как се изолира електрическа жица и как се запълва разхлабена дупка. После бе забравил всичко.

Когато премести книгите и започна да замазва дупката с гипс, той почувства удоволствие, каквото не бе изпитвал от години. Движеше ръце бавно и точно като диригент. След няколко минути стената беше гладка, сега трябваше да изчака, докато изсъхне, за да я мине с шкурка. Гледаше я — най-сетне гладка. Дупките на сърцето не могат да се скрият, трябва да ги запълниш с много любов, дори и да останат петна и неравности.

Шекспир вече нямаше да покрие това, което той не искаше да вижда в себе си отвън и отвътре. А и той не би му го позволил. Ала точно тогава Шекспир се реши да проговори, да му предложи нещо…

Затърси като луд из книгите, някои прелистваше и ги захвърляше, други взимаше и ги оставяше настрани. В крайна сметка подбра десетина и ги натъпка в платнена чанта. Грабна една ябълка от зарзаватчията пред къщата, докато караше колелото по тротоара.

— Ехей, какво правиш? — провикна се човекът.

— Живея! — отвърна му с вик учителят, бягайки с плячката си.

— Ще ти дам аз на теб един живот! Я го виж ти… — кресна зарзаватчията.

— Тия днешни младежи… Искат всичко веднага. За нищо не благоволяват да си направят труда. По мое време не беше така — отбеляза една госпожа, заета да си подбира домати.

Учителят стискаше ябълката в едната ръка и я гризеше, а с другата държеше кормилото. Оставяше есенния въздух да облива лицето му с преоткритата радост от живота. Намери Стела в едно ъгълче на книжарницата, където се приютяваше да чете в моменти на спокойствие.

Той извади книгите от чантата и ги разположи в правилния ред. Сложи кулата от книги на щанда до касата, сякаш за да ги плати. Стела вдигна очи от книгата, която четеше, и го видя. Остана сериозна, макар че очите й издаваха любопитство към тази книжна кула, иззад която проблясваше неговият тъй откровено щастлив поглед. Приближи се към касата, като че имаше клиент за обслужване.

— Какво е това?

— Книги.

— Кой би си помислил?

— Подарък.

— Книги за книжарка? Колко оригинална идея… Гледай да не ти стане навик… — каза сериозно тя.

— Не са само книги.

— Тъй ли? Вече не те разбирам.

Учителят заобиколи кулата от книги с гръбчета, обърнати към Стела, която зачете от долу на горе.

— „Идиот“. „Напразните усилия на любовта“. „Виж в раздела Любов“. „Разум и чувства“. „Война и мир“. „Нов живот“. „Големите надежди“. „Метаморфози“. „Трудни времена“. „Студеният дом“. „Ад, Чистилище, Рай“. „Бели нощи“. „Изповеди“. „Не се страхувам“. „Животът пред теб“. „Някой, с когото да тичаш“. „В търсене на изгубеното време“. „Както ви се харесва“.

— Какво означава това?

— Има един идиот, който страда и се чувства изгубен, откакто ти се отдалечи. А диагнозата е в раздела „Любов“ — много разум и малко чувства. Сега, след войната, се надявам да има мир, защото аз съм готов за нов живот. Имам големи надежди и държа да се променя. Знам, че има и трудни времена, но не искам домът ми да е студен и пуст. Аз изстрадах мъките на ада, ще си изтърпя чистилището и ще пристигнем в рая. Ще изживеем бели нощи, светли като ден, в които ще се обичаме и ще си изповядваме неща, които никога не сме си казвали. Вече не се страхувам. Искам да изживея с теб живота пред нас. Само тогава ще имам цялото време, което загубих. Аз, Стела, искам да бъдеш до мен.

Учителят бе осъзнал, че не е необходимо да изхвърли добрите стари метафори, достатъчно бе да ги използва, за да покаже нещо повече, вместо да се крие зад тях.

Стела остана зашеметена от искреността, която прочете в очите на учителя. Тепърва имаха да откриват живота, но щяха да го направят заедно.

— А последното заглавие?

Учителят стана сериозен, очакваше този въпрос. После се усмихна широко и изрече с искреността на дете:

— Ще се оженим, когато и както ти се харесва.

— Да се оженим? Не искаш ли първо за проба да поживеем заедно?