— Не ми трябва да те изпробвам, Стела. Искам заедно с теб да преодолея бъдещите изпитания. Колко тъжно би било да се изправя сам пред тях…
Стела наведе очи и избяга, оставяйки учителя на щанда, объркан и притеснен. Надяваше се да не влезе никой. Тя се върна след няколко секунди с танцова стъпка и с книга в ръка. Завъртя я: „Гласът, който ти дължа“. Книгата, която ги бе събрала.
Стела се усмихваше, докато държеше корицата на книгата пред очите на учителя, а той се влюби още повече в тази усмивка.
— Гласът ми само с тебе ще прошепне „обичам те“ — каза Стела, и още един бент рухна, отприщвайки потока на живота, който умее да превръща двойката в единица.
Той я прегърна, а тя прошепна в ухото му нещо, което щеше да помни цял живот. Нещо, което разгадаваше тайната на любовта и побеждаваше страха от нея, защото за да обичаш, трябва всеки ден да се губиш и мъничко да умираш. Ето защо ни трябват толкова много метафори. Тя не ги употреби.
Но какво каза тя, никой не знае.
* * *
Завесите се полюшваха от дъха на лекия вятър. Баща й я държеше за дясната ръка, майка й за лявата. Той бе задрямал. Тя бдеше и ги гледаше двамата. Маргарита отвори очи, взря се в танца на завесата — странно танго от въздух и коприна, напомнящо трепета на корабно платно. Все още не знаеше дали това е сън, реалност или и двете заедно, но разпозна красотата, която съществува във всичко, дори и в най-малките, обикновени и прости неща. Стисна ръцете им. И разбра, че е реалност. Баща й се събуди. Майка й потрепери. Маргарита направи усилие да проговори и успя да промълви:
— Искам в тази стая да има бели цветя, като тези на баба. Свежи и ароматни.
После затвори зелените си очи и ги усети как се изпълват със сълзи, защото усилието да изрече тези думи бе разкъсало гърлото й и имаше чувството, че се задушава. Не можеше да диша както би искала. Маргарита усети как въздухът нахлува в дробовете й. Искаше отново да вдишва живота, целия живот, заедно с болката, която щеше да носи в себе си, ако болката е онази пукнатина, през която трябва да влезе светлината.
Клото върза към нишката друга нишка и продължи да тъче.
На оногова, който побеждава, ще дам да яде от съкровената мана, и ще му дам бяло камъче, и на камъчето написано ново име, що никой не знае, освен оня, който го получава.
Откровение, 2:17
Маргарита гледа повърхността на морето, която пробягва под корпуса, после пак избликва разпенена и бавно изчезва зад тях. Гледа брега, редките дървета, небето и неподвижните къщи. Духа южният вятър. Той е звяр, който ти подкосява коленете и когато повее, настава онова безмълвие на равновесието, преди всичко да рухне. Дори морето диша по-бавно, по-уморено и безсилно. Найлонова торбичка прелита и каца на повърхността, пърха, плава за малко, после потъва с бавен и странен танц. Ще се рее над тайнствени места, гробища на почти неразрушими неща. Но времето вечно ще чака. Кой знае колко ще се бави морето, докато унищожи този найлон, колко време ще трябва, за да го превърне в нещо добро. Земята е затворена система, казват учените. Всичко, което бива създадено, после умира и се връща в кръговрата на живота. Човекът е променил този кръговрат, защото създава неща, които се нуждаят от векове, преди да се преродят.
Маргарита слуша урока на морето — баща енергичен и строг, мек и неуморим. Водата има памет. Дори водните молекули в телата ни долавят нашите чувства и се подреждат по различен начин, когато сме щастливи или нещастни. Така морето помни собствените си рани, съхранява спомените за всичко — знаят го древните ловци на перли от топлите морета, родени и израснали под слънцето и загладени от пречистващото и невидимо действие на солта.
Те си поемат дълбоко дъх и скачат от своите лодки. В едната ръка държат камък, вързан за крака им, в другата стискат кошница. Галят с длан дъното, осеяно с черупки като груб и бодлив килим. Откъртват мидите, слагат ги в кошницата и пеят. Под водата. Това са песни без думи, а тази за перлите е особена, защото следва ритъма на сърцето. Те пеят и събират миди с надеждата в някоя от тях да има перла. Само ловците, които умеят да слушат този ритъм, успяват да я намерят. Когато чува музиката на дълбините да става по-силна, ловецът хваща мидата, която е зърнал последна, притиска я към гърдите си, разхлабва примката с камъка и изплува. Това е древен ритуал. Точно когато дъхът не стига и сърцето страда, песента става по-силна, а ръката по-точна и по-щастлива.
Читать дальше