Алесандро д'Авения - Перла в мидата

Тъй дядо ти ме изтръгна от болката, изцели ме със своите разкази, с постоянното си присъствие, като морето, което гледаш сега. Така се роди майка ти, така после дойде и ти. И те нарекоха Маргарита, защото дядо ти често казваше, че това е името на майка му и е хубаво име за момиче. Перла. Знаех, че ти няма да умреш обич моя. Ти беше моята Маргарита, онази Маргарита, която загубих, защото не знаех как да я задържа. Ти също носиш белези, като всяка перла. Хлябът от огън се ражда, казваше майка ми. И колко хубав бе този току-що изпечен домашен хляб, който чаках пред фурната, когато бях мънинка! Трябваше да изтрае осем дни и го криеха под чаршафите. И никога не свършваше. Никога не свършваше и беше толкова хубав.

Моя радост, сбогом!

Сълзите падат върху тези страници, изписани на ръка, сълзи, с които прегръща баба си, която държи другия край на кълбото прежда между тях двете и чрез това кълбо я избави от лабиринта на петте години в гимназията. Годините за сътворяване на една перла.

Тя се изправя и пристъпва до оградата с изглед към морето. Леко накуцва. Това са белезите, оставени върху тялото й от нападението на хищника. И има дълъг белег на левия хълбок, като онзи, по който Евриклея познала Одисей, когато се върнал предрешен в Итака. Плаче и дори южният вятър не успява да пресуши сълзите, а пшеницата се полюшва в нивите, чакайки търпеливо да бъде смляна, за да се превърне в хубав хляб, какъвто е яла баба й. Червеното, оранжевото, зеленото на индийските смокини надхвърлят разказите на баба Тереза и въображението на Маргарита. Тук всичко е по-истинско от най-странната фантазия. Всичко е възможно.

После две силни ръце я прегръщат здраво през кръста, сякаш за да опазят утробата й като съкровище. Той е забелязал сълзите и идва сега — преди би било твърде рано, после ще е твърде късно. Знае как да чете знаците в ръцете и очите.

— Какво е това?

Маргарита размахва писмото пред очите на Джулио, но не от плач не може да проговори. Джулио е на двайсет и две години и скоро ще завърши право. Ще стажува при бащата на Маргарита, който е поразен от изключителната му интелигентност.

Много време му трябваше, за да си прости. Повече, отколкото на Елеонора и нейния съпруг. Много повече, отколкото трябваше на Маргарита. Когато тя го потърси, той повтори дума по дума онова, което й бе казал в мълчанието на комата. Не я остави да му се изплъзне.

— Веднъж я попитах: бабо, според теб защо не умрях? А тя отговори, като ми разказа един филм, който дядо много харесвал: някакъв човек искал да се самоубие, защото никак не му вървяло. Тогава един ангел му показал какъв би бил светът без него, какво би станало с всички хора, на които е помогнал в живота, макар и само с усмивка… Дядо Пиетро страшно си падал по този филм и искал да го гледа всяка година, за да не забравя колко често си мислим, че нещата трябва да вървят както ние искаме, как очакваме всичко от живота, а той непрекъснато ни разочарова. Но всъщност животът очаква нещо от нас. „Бог е създал човека, за да има кого да слуша.“ — Тя млъква за миг и си припомня момента. — Така ми каза.

— Какво означава това?

— Че Бог е сътворил човека, за да слуша неговите истории. После тя казваше, че ще дойде ден, когато отново ще се съберем с всички нишки на живота, преплетени с нашата, и тогава ще видим каква великолепна шарка сме сътворили заедно. И ще си разказваме какво е било, и вече няма да има завист, омраза, страх. Само радост.

— Като сега, Маргарита — казва той и я притиска към себе си, гледайки хоризонта.

— Какво искаш да кажеш?

— Сега, на това място, е твоят ред. Затова баба ти искаше да прочетеш писмото тук. Сега щафетата е у теб, любов моя. У нас.

Думите на Джулио са като раковини — поставяш ги до ухото си и обещават безкрая. Прав е: много неща са мъртви и от тях се раждат нови, като дърветата, които се хранят с изгубените си листа.

Маргарита го поглежда и вижда хоризонта през неговите очи. Колко много въпроси очакват отговори! Всеки път, когато съдбата ти задава въпрос, е време да освободиш седефения поток вътре в себе си, за да превърнеш самия живот в отговор на едно от многото неща, които никой не знае. Това е времето да затвориш черупките и да оставиш сърцето да ти подскаже съвсем тихо, като доверен шепот от най-далечната стая, че няма задоволителен отговор, защото единственият отговор е още по-голяма любов към живота и неговата непредсказуемост.

Тя притиска ръцете на Джулио върху утробата си, която един ден отново ще предаде щафетата. Двамата гледат морето пред себе си. Търпеливо, постоянно, вечен зрител на тази щафета между крехките създания, които плават по него. А светлината остава единствената повеля на този залез, който отстъпва пред нощта, за да се върне отново. С нова надежда и нови скърби.