Алесандро д'Авения - Перла в мидата

Андреа, вече десетгодишен, е кацнал на сухия каменен зид, който отделя градината от терасата. Между камъните надничат гущери, стреснати в своя лов. Андреа се е привел над белия лист на скицника и отваря комплекта от над сто цветни молива, който пази като зениците на очите си. Никога не е спирал да рисува. Стана мълчаливо дете, според някои дори прекалено затворено. Предпочита рисунките пред думите. Кой знае дали някой ден няма да стане художник. Едно е сигурно — всички негови неизречени думи се превръщат във форми и цветове.

Той вдига поглед към панорамата, после разочаровано свежда очи към моливите.

— Не ми стигат.

— Кое не ти стига? — пита Маргарита.

— Цветовете.

— Та ти имаш колкото искаш!

— Но не колкото иска той — отвръща Андреа, сочейки хоризонта.

Маргарита се усмихва на своя мъдър принц. После необятният хоризонт й напомня, че скоро ще дойде и нейният ред — чака я изпит, за да влезе в Школата по драматични изкуства. Бъдещето се разгръща пред нея, пълно с неизвестни, необятно като морето отсреща.

Марта ще пристигне след няколко дни, двете вече са като сестри. Тя ще следва биология, любовта й към дърветата разпали у нея неизчерпаемо любопитство за произхода на живота. Всичко я очарова — от съвършеното подреждане на слънчогледовите семена до привидната небрежност в листенцата на розата, от геометрията на паяжината до пъстрите шарки по крилата, с които пеперудите омайват поклонниците си и пропъждат хищниците. Привлича я както симетрията на вселената, така и също тъй вездесъщата и озадачаваща асиметрия, ставаща в крайна сметка част от един по-висш порядък, който винаги ни убягва, подобно на всички тайни. Не е загубила странното си чувство за хумор. Продължава да чете хороскопа си всеки ден и да се интересува от неща, които никой не знае. Дори успя да изложи една от своите странни идеи на устния зрелостен изпит, като обясни, че кравата може да се изкачва по стъпала, но не може да слиза. Комисията избухна в смях, а Марта се смая от тази тъй ненаучна реакция.

Маргарита си мисли колко много лица й донесе училището и колко отнесе. Късчетата от пъзела са по местата си. Учителят остана да замества и през втората година, в началото на третата смени училището и се ожени. Нарече дъщеря си Навзикая — пред такива рискове са изправени учителските деца. Някогашният млад мъж, пълен със страхове и думи, се превърна в баща и съпруг, пълен със страхове, думи и радост от живота.

Маргарита се сприятели със Стела и стана една от най-редовните посетителки на „Пътуващ Парнас“. Понякога, когато трябва да отсъства за малко, Стела дори я оставя да пази книжарницата и тя използва това, за да изчете всички книги в театралния раздел. Заедно организират детски четения и Маргарита се очарова, като гледа как хлапетата слушат с широко разтворени очи и уста. В тези моменти открива потвърждение, че това е нейният свят — да рецитира и да омайва очите и сърцата на слушателите. Сега Стела пак е бременна, а учителят се влюбва все повече в нея. Чака момче и всички се молят да не го нарече Астианат… или Телемах.

Маргарита гледа морето и вълните я връщат към редовете на писмото, сякаш продължават движението си върху този бял лист. Сяда на каменния зид, нуждае се от това. Храстите агаве издигат заплашително към небето твърдите си бодливи листа, за да покажат, че красотата не е само нежност, но и насилие. Повърхността на морето е набръчкана, почти жилава.

Толкова пъти съм ти разказвала за дядо Пиетро. Сега искам да знаеш нещо, което никой не знае, дори и майка ти. Очаквах първото си дете, вече бяхме пресметнали деня на раждането и се роди прекрасно момиченце. Нарекохме го Маргарита, като майката на Пиетро — в Сицилия имаме такъв обичай. Роди се в голямата спалня, онази с под от жълти и сини плочки и с разпятие на стената.

Няколко дни по-късно, в един ужасен ден, тя падна от ръцете ми и отлетя като ангел. По моя вина. Ръцете, с които бях приготвила стотици сладкиши, не успяха да удържат дъщеря ми. Ръцете, които, щом ги погледна, ми се струват опетнени.

Плаках цяла нощ. И следващите нощи. Не исках повече деца. Аз бях вещица, неспособна майка. Беше ме срам, не излизах от къщата и вината разяждаше нервите ми. Горещият вятър влезе в сърцето ми и го изгори, както изгаря портокаловите дървета. Но дядо ти се добра чак там, вътре. Дойде там да ме вземе. Аз не говорех, болката ме изпепеляваше, но не можеше да ми върне нито дъщерята, нито живота. Станах тънка като тръстика. Куха като тръстика. Вече не очаквах нищо. Но дядо ти не ме остави да падна. Отведе ме от тази къща, от тази земя, за да оздравея. Потърси си работа на север и отидохме да живеем в Милано. Разказваше ми за името Маргарита, което означава „перла“, и ми казваше, че Маргарита е жива. Така ме изцели от болката, бавно, внимателно, помогна ми да простя на себе си и на Бог за нещастието, което ни прати. Постепенно си върнах радостта от живота, отново започнах да правя сладкиши, да разговарям с Бог и отворих малка, само моя сладкарничка — „Сицилианката“. Така я нарекох. Още е там, но й смениха името. Никога не бях мечтала да имам своя сладкарница. На север. На континента. Приложих всичко, на което ме научи господин Долче, и сълзите пресъхнаха.