Алесандро д'Авения - Перла в мидата

Гледаха се, без да намират решение. Тогава морето под тях им прошепна една идея.

Тя се приближи до устните му и той я целуна. Ръцете им се поклащаха в небето, за да запазят равновесие около тази целувка, която оставаше непоклатима. Разделиха се. Той я погледна, усмихна се, хвърли се в пустотата и изчезна в нощта. Тя седна да гледа надолу и сълзите й падаха в пустотата, а една бяла котка мяукаше и се галеше в крака й.

Беше жадна, но нямаше думи да го каже. Мърдаше устни в търсене на вода. Нечии ръце я галеха по косата, нечии устни докосваха челото й.

— Ти си красива, ти си най-красивата — говореше някакъв глас. — Трябва да останеш тук, за да можеш да ми разкажеш за първия си изпит. Искам да ми разкажеш за това момче, което ти харесва, за тази целувка, за тази първа любов, за тези тайни сълзи по една несподелена любов, за приятелката, която те предаде. Не искам да пропусна нито едно от първите ти преживявания: първия изпит, първото дете, първата бръчка. Нищо друго не искам. Не ме интересува нищо повече. Искам да ми казваш всичко, което ти идва наум, да седнеш до мен някоя вечер и да ми кажеш, че не издържаш, че всичко върви наопаки, че те е страх, че си щастлива, че си видяла звездата си, че си пробвала нов лак, че си харесала страхотен пуловер, че искаш да си направиш татуировка с форма на пеперуда и пиърсинг на дясната вежда…

Маргарита слушаше и всичко свършваше там, където бе затворена. От очите й бликнаха сълзи, или поне така й се стори. Една стигна до устните й и лекичко ги навлажни.

— Какво искаш, Маргарита, за какво си мислиш? Може би си жадна?

Елеонора взе кърпичка, намокри я и избърса сухите устни на дъщеря си, после я задържа там, за да може езикът да плъзне по нея и да се освежи. Сестрата бе забранила да й дават да пие. Тя навлажни лицето, шията, ръцете и краката на дъщеря си.

Маргарита усещаше нежността на тези движения и се бореше да даде на майка си всичко, за което я бе помолила, но не знаеше как. Нищо не помръдваше в нея, нищо. Само мислите. Лицето й се отпусна. Елеонора намаза с хидратиращ крем бузите й, шията. Маргарита почувства как под тези ръце тялото й се възражда. Всичко ставаше в някакво друго време, в някаква различност. Най-сетне жаждата се успокои и тя потъна в перлена пустота. Последната от седемте стаи.

Времето бавно течеше в нея. Сякаш всяка минута можеше да продължи повече от шейсет секунди. Ускоряваше се само когато някой успяваше да проникне отвъд стената, зад която се бе укрила. Един от първите беше учителят — застанал прав до леглото на неподвижната и интубирана Маргарита. Тя бе потърсила спътник, съюзник, а той се отдръпна. Не бе разбрал важността на молбата. Ако беше разбрал, сега тя нямаше да е тук. Той извади книга от чантата си.

— Маргарита, искам да ти разкажа как продължава историята на Телемах. Спряхме на първата песен, но историята продължава. Исках да ти я прочета. Нищо друго не умея да правя. Не знам дали ме чуваш, но исках да довърша онова, което нямах смелостта да продължа.

Маргарита чакаше следващия стих като малко дете, което иска да слуша приказка всяка вечер преди заспиване. Думите вече не идваха и я обзе страх, че е потънала в тишината. После усети капка върху ръката си. И задавен звук. Този мъж, учителят, плачеше. Хълцаше като дете — сълзи на баща, който за пръв път разбира какво означава да имаш дъщеря. Разбира, че онзи, когото ти поверява животът, е твое дете. Плачеше за всички думи, с които бе изградил броня около сърцето си. Плачеше за всички свои метафори и опасения. Плачеше, защото искаше Маргарита да е негова дъщеря и би дал всички книги, дори живота си, само и само тя да отвори очи и да се усмихне, слушайки историята на едно момче, което търси баща си.

Представи си Стела — майка на децата му.

Маргарита, най-малката от всички върху тази нишка, крепеше всекиго от тях, толкова бяха крехки. Единствената сила, за да запазиш равновесие върху нишката на живота, е притеглянето на любовта. Думи, работа, планове, успех, удоволствия, пътешествия… нищо от тях не помага да запазиш равновесие, нито да се движиш по-бързо. Опитните въжеиграчи не стъпват с цял крак, а първо с пръстите, после с ходилото и накрая с петата. Бавно откриват това, което им принадлежи. Само така стъпката става лека и ходенето се превръща в танц.

Краката ни търсят лесната сигурност, здравата котва, притеглянето на неща, които впоследствие рухват, бързия бяг право към целта. Смелостта на въжеиграча обаче превръща притеглянето в лекота, теглото в крила.