Алесандро д'Авения - Перла в мидата

Има места, където няма нужда да викаш, за да те чуят — просто трябва да се научиш да слушаш, а ако разговаряш с някого, то е, за да го чуеш по-добре. Това са места, където хората казват истината, разкриват любов, споделят болка или просто мълчат.

— Заливът на тишината — обяви тържествено Маргарита. Беше едно от тези места.

Джулио изглеждаше запленен. Свитите му юмруци се отпуснаха. Маргарита хвана ръката му и го отведе в едно тайно ъгълче, което познаваше добре — оттам се виждаха редиците къщи, подредени като декори около залива, Уличните лампи бяха отражения на звездите, а хоризонтът бе изпълнен с миризмата на водорасли, свеж пясък и прогнило дърво на изоставени кораби, вързани със зеленясали въжета. Двамата седнаха близо до водата.

Маргарита се събу и остави краката си да се срещнат отново с познатия влажен пясък.

Джулио мълчаливо бе скръстил ръце на гърдите и не можеше да се отпусне докрай в тишината. Искаше му се да я разруши с крясък, да изхвърли навън цялата омраза, натрупана в него. За да видиш сърцето на човека, трябва да го попиташ за мечтите и болките му, но болката в Джулио винаги задушаваше мечтите и сега те се опитваха, като въглени под пепелта, отново да разпалят живота му. Повдигаше му се, сякаш искаше да изхвърли някакво вещество, невъзможно за премахване — дотолкова се бе сляло с болката. Той прегърна коленете си и заплака, подсмърчайки като дете.

Маргарита се обърна, беше помислила, че се смее. Но той плачеше. Джулио зарови глава между коленете си и Маргарита се почувства самотна. Момчето, на което бе поверила приключението си, плачеше. Същият мъж, който я спаси съвсем наскоро. Същият, който наводни училището. Седеше с глава между краката и плачеше. Досега бе смятала, че е сама на нишката, но откриваше, че и Джулио е на същата нишка — въжеиграч като нея, като всички останали. Тя си представи хората като безброй въжеиграчи, всеки върху нишката на собствената си съдба, всеки размахващ ръце, за да запази равновесие.

Въжеиграчът няма решение за проблема с равновесието, знае само как да преобрази силата, която го дърпа надолу, в спасителен тласък. Само тогава съдбата с нейната притегляща сила бива преодоляна и необходимостта се превръща в живот.

Джулио плачеше и сълзите се сбираха в пясъка на малки топчета, всяко различно от другите. Като перли. Всъщност седефът има състава на сълзите. Сол и вода, които се втвърдяват около късче отрова. Слой по слой, в съвършена симетрия, криеща невъзможната симетрия на болката. На пръв поглед всички перли изглеждат еднакви, но при допир естествените разкриват леки деформации, обусловени от формата на затворения в тях хищник. Това ги прави уникални. Вода и сол, изваяни около опасността.

Маргарита се приближи и го прегърна. Само лекият нощен вятър проникваше в тази плетеница от ръце и страх, морският вятър, който гали всичко, дори и най-неузнаваемите останки от корабокрушения.

След току-що преживения страх и болка това кътче им се стори като благословено убежище и сънят ги застигна така, като раковина, изхвърлена на брега от буря и намерена на сутринта от едно момиченце, което се разхожда с баща си, без да знае какво е преживяла раковината, колко болка е струвало това пътуване, колко мъка има в нещо тъй красиво.

Защото твърде често красивите неща са останки от корабокрушение.

Когато отвори очи, повърхността на водата все още бе сива и звездите примигваха. Дъхът на морето беше студен, а тишината чакаше. Не я бе събудила майка й, нито досадният телефонен звън, а студът и шумът на прибоя, който размесваше камъчетата по брега. И най-малкото нещо има свой звук, шепот, заглушаван от силата на житейската глъчка, и кой знае какво казва… Джулио спеше с ръка под бузата като дете, щастливо в съня си. Недалече от тях тъмнееше сивкав силует. Измръзналата Маргарита се вцепени още повече, спомняйки ги какво бе станало преди няколко часа. Вгледа се в силуета край брега — седеше приведен напред като статуя на мислител.

Беше старец с провиснала от устните му лула и горящ огън пред него, малък огън, чието съскане се смесваше с шума на прибоя, над който още потрепваше лунният блясък. Той не забеляза погледа на Маргарита — изглеждаше унесен в друг звук, неуловим и изкусителен, песен на сирена, и се грееше на огъня, като че бе у дома си, на сигурно място между здравите стени. Гледаше хоризонта.

Маргарита стана и предпазливо се приближи до огъня. Старецът не помръдна. Не й обърна внимание. Морето тихо се плискаше и скоро щеше да пламне като огъня на този непознат, само че с безкрайната, равномерна, вечна мощ на слънцето. Маргарита седна и протегна ръце към пламъците, за да се стопли. Старецът с лулата продължаваше да не й обръща внимание. Маргарита почувства, че е прекрачила в свещено пространство, чийто първосвещеник бе този мълчалив мъж.