Алесандро д'Авения - Перла в мидата

Когато се събуди, тя лежеше свита на плажа и трепереше от студ. Погледна небето; бузата й изгаряше, в главата й бушуваха пламъци. Джулио я държеше за ръката. Едната му скула беше подута и кървеше.

До тях стояха някакви непознати хора.

— Как си? — попита Джулио.

Маргарита опита да се надигне и откри с облекчение, че освен болката в лицето и главата й няма нищо.

— Какво стана?

— Чуха те да викаш — каза Джулио, като посочи струпаните хора около Маргарита.

Маргарита успя да различи най-малко трима души. Бяха от фургона за сандвичи. Единият, със зацапана бяла престилка, й подаде чаша вода.

— Как си? — попита той с нежност, контрастираща с огромната му фигура.

— Добре — каза Маргарита и се разплака.

— Какво правите тук по това време? — попита една жена, може би Мария от надписа.

— Дойдохме да се изкъпем — каза Джулио и прегърна Маргарита.

— Онези двамата бяха пияни още преди да купят бирите и да слязат на плажа — каза един мъж с мустаци.

— Прогониха ги с ритници, Маргарита. Вече няма страшно — добави Джулио.

— Хайде, елате горе. Облечете се и ще ви дадем нещо за ядене — каза жената и погали мократа коса на Маргарита, която се мъчеше да избърше от кожата си кръвта на нападателя.

Облякоха се направо върху мокрите бански. После жената ги накара да се преоблекат както трябва във фургона, докато тя им приготвяше обилна вечеря.

Под неоновата светлина на верандата изглеждаха като бежанци от някаква безсмислена война. Долу морето въздишаше тихо, а земята излъчваше типичната си нощна миризма на смола и водорасли.

Лицето на Маргарита беше подуто и жената притисна към бузата й ледена кутия кока-кола. Междувременно мустакатият мъж, който бе представен като съпругът на Мария, поздравяваше Джулио за смелостта, докато се грижеше за наранената му скула.

— Направил си му носа на пихтия!

— Но как ви пускат родителите да пътувате по това време сами? — обади се любопитно жената.

Маргарита мълчеше от страх да не събуди съмнения у тези добри хора. В същото време искаше да им разкрие всичко. Ръцете на тази жена й напомняха за нежността на баба й; искаше да си е у дома, да се радва на тихата вечер, да слуша музика или да гледа филм, вместо да рискува да бъде изнасилена на един пуст плаж.

Заслужаваше си го.

— Къде са родителите ви? — попита жената.

— Все някъде трябва да има някоя, дето ме е родила — сухо отвърна Джулио.

Жената не разбра това и го сметна за обикновено хлапашко перчене.

По шосето прелитаха автомобили.

— Ами ти? — обърна се тя към Маргарита.

— Баща ми е в Сестри. Отиваме при него. Всъщност най-добре да тръгваме, че иначе ще се тревожи — каза Маргарита, опитвайки се да изглежда самоуверена като Джулио.

— Можем ли да направим нещо за вас? — попита мъжът.

— Вече направихте много — усмихна се Маргарита, която под тъжната неонова светлина откриваше с изненада, че се чувства като у дома си тук, сред мириса на добра храна, тихия шум на морето и усмивките на тези обикновени хора, които живееха ден за ден.

През останалата част от пътя до Сестри мълчаха и двамата. Сладостта и горчивината на последните няколко часа се смесваха и бе трудно да се наслаждават на едното, без да го свържат с другото. В тишината Виа Аурелия се плъзгаше по крайбрежието като пръст, очертаващ профила на любима жена.

Джулио сложи длан върху ръката на унесената в размисли Маргарита и я стисна. Чувството за вина престана да я измъчва и тя усети как в нея се надига смелост: щеше да стигне при баща си, Джулио беше с нея, уверен и силен. Всичко беше наред. Дори не забеляза, че в този момент неговата ръка не дава, а търси помощ.

След един час стигнаха до Сестри. Джулио не искаше да бърза: скулата го болеше, крайморският път беше спокоен и го караше да се замисли за своите неуспехи. Беше се оставил да го оберат като глупак, да го нападнат като пълна ливада и отгоре на всичко подложи Маргарита на риск от изнасилване — нали точно той настоя да се изкъпят. Не беше достатъчно да не му пука за правилата — когато си с някого, вече не става така.

Крайбрежният булевард бе осветен от заведения на открито, които сякаш не искаха да приемат, че летният сезон е отминал, и все тъй подмамваха постоянните посетители да поседнат и да си побъбрят в прохладната вечер.

Маргарита помоли Джулио да спре и го поведе пеш по една тясна уличка между къщи с ярки цветове, не съвсем различими в нощта. В края на улицата се виждаше късче море. Малко по малко това късче се преобрази в полукръгъл бряг, покрит с пясък и ситни камъчета. Шарени дървени лодки се полюшваха наблизо, сякаш увлечени в тих разговор. Обърнатите към залива къщи приличаха на очи, широко разтворени пред една гледка, която никога не омръзва. Седяха на пясъка и си шепнеха. Звездното мълчание се бе спуснало над малкия залив и приканваше всичко в него да шепне.