Алесандро д'Авения - Перла в мидата

— А ти?

— Отговорих му, че е вярно. Мъжете наистина са ужасни… Ако не бяхме ние, нямаше и да се мият…

Елеонора се усмихна. После пак стана сериозна и каза:

— Колко време губим да крием всичко в себе си, вместо да загърбим света и да поговорим сериозно. Заедно да потърсим истината. В една книга имаше пасаж, който исках да науча наизуст: „Колко бих искал да мисля за нас като за двама души, които са си инжектирали серум на истината, за да я кажат най-сетне. Ще бъда щастлив да мога да си кажа: «С нея постигнах истината.» Да, това искам. Искам да бъдеш нож за мен, както и аз обещавам да бъда за теб. Остър нож, но милосърден.“ А вместо това се превръщаме в остри, но безмилостни ножове. Без жалост. Колко време спорим, за да излезем прави, да имаме последната дума. Спорим. Вместо да…

— Вместо да…?

— Вместо да говорим. Като теб и твоя съпруг. Да поговорим. Да си кажем как стоят нещата, да си простим, да се изберем отново, да разберем дали животът ни има смисъл и защо сме обичали един мъж толкова много години. Вместо това цели векове не бях разговаряла с мъжа си. Бяхме прави и двамата. Когато всеки е прав, няма разговор — има спор, има сблъсък, но не и разговор.

— Често се чудя защо си правим труда.

— Не знам… Понякога ми се струва, че разбирам от какво имам нужда, истината е пред мен, съвсем ясна, но после… ежедневието, ролите, незаздравелите рани… и като че ли я забравям.

Замълчаха, жадни за дъжд от отговори и сигурност от това тъмно небе, което е таван на една твърде голяма къща, за да бъде поддържана в ред. Дори от жена.

Излязоха от морските води, вече обгърнати в мрак. Още преди да чуят пукането на камъчета под нечии стъпки, видяха как два силуета излизат от сенките.

Бяха момчета. Имаха замазани с гел прически и бледи нощни очи — две останки, избълвани от морето.

— Гледай колко са романтични! — подметна единият с провлачен пиянски глас.

— Не трябва ли вече да са си по леглата? — попита другият, който имаше пожълтели зъби и едното му око беше леко притворено от юмрук или от наркотици.

Маргарита се вцепени. Джулио мълчаливо застана пред нея, опитвайки се да прецени ситуацията с обичайното си хладнокръвие. Ръцете на тези двама не обещаваха нищо добро. В очите им се четеше само сляп глад.

— Имате ли пари?

— Дай да видим… — каза другият, ровейки из дрехите и раницата на Маргарита.

— Не е добре за момичетата да идват насам, тук не е място за тях — добави първият, като пристъпи към Джулио и Маргарита и протегна ръка към лицето й. Тя се отдръпна и чу оглушителните удари на сърцето си.

Онзи с притвореното око извади от панталона на Джулио ключовете за колата.

— А това какво е? — попита той и ги вдигна нагоре.

Другият направи още една крачка напред и почти опря чело в челото на Джулио, който усети отвратителния му дъх.

— Какво е това, глупако?

Джулио мълчеше и проучваше несигурните движения на двамата.

— Махайте се. Нямаме нищо — каза Маргарита с изтънял глас.

— Ти да мълчиш, после ще се разправям с теб.

Точно тогава Джулио заби чело право в носа му и го строши. Раздаде се глух пукот на хрущяли и кости. Изненаданият противник вдигна ръце към лицето си и залитна назад.

— Бягай! — изкрещя Джулио на Маргарита, но тя не помръдна, парализирана от страх.

Другият се хвърли срещу Джулио и замахна с юмрук. Не го улучи точно в лицето, но ударът го отхвърли назад и той се блъсна в Маргарита. Джулио не усети раната на скулата си, адреналинът бе взел връх. Скочи като пружина, опита се да удари врага и се преви на две от ритник в слабините.

— Махай се! — изкрещя той отново към Маргарита.

Тя побягна към светлините на пътя с викове:

— Помощ! Помощ!

Но никой не ги чуваше.

Момчето със счупения нос я настигна и я зашлеви с такава сила, че я зашемети.

Тя се опита да изкрещи, но от гърлото й излетя само приглушен стон.

Маргарита усети захапването на ужаса — не на страха, а на ужаса, сякаш бясно куче опираше нос в душата й. Момчето я сграбчи за косата и я повали. Тя опита да се съпротивлява, но болката в главата я караше да се движи като парцалена кукла. Почувства как се напишква и заплака неудържимо. Момчето избърса със свободната ръка кръвта от лицето си, после се помъчи да притисне Маргарита към земята и пъхна ръка между краката й. Къде беше Джулио?

Маргарита риташе и без сама да осъзнава, надаваше дрезгави писъци, опитвайки се да удари нападателя по лицето, наранено от Джулио. Вече не усещаше нищо, не намираше разлика между нощта и звяра. Небето беше застинало и далечно.