Алесандро д'Авения - Перла в мидата

Когато на улицата видиш някой да се спъне и падне, ако си далеч, избива те на смях. Но ако се приближиш и видиш изкривеното от болка лице на човека, който не може да стане, спираш да се смееш и ти се доплаква.

Сцената е една и съща, ти си един и същ, човекът е един и същ. Промяната е само в разстоянието.

Ти не искаш другите да виждат твоята уязвимост. Боиш се, че ще ти се присмеят. Но ти убягва едно: аз те виждам отблизо. Аз те избрах. Обичам те. Искам да живея с теб. Някой е казал, че „обичам те“ означава „хубаво е, че съществуваш такъв, какъвто си, а ако не съществуваше, бих те пресъздал точно такъв, с всичките ти недостатъци“. Любовта е свързана с емоциите до един определен момент, любовта е сътворена от воля, от избор и затова трябва да бъде груба, трудна, за да е истинска. Може би не усещаш, че аз съм на твоя страна, че се бия заедно с теб. Аз съм душата на твоите страхове и съмнения. Те ме засягат. Поведи ме в своите битки, накарай ме да ги почувствам и видя — само с теб ще имам смелостта да ти кажа каквото трябва да чуеш. Аз не съм твой враг, а твоята сила. Желая да го разбереш. Сам решавай дали искаш да виждам отблизо твоите слабости, или ще продължиш да ги криеш дори от мен и да ме държиш на разстояние с надеждата, че така ще станат приемливи не само за мен, но и за теб самия. Аз съществувам, за да те накарам да ги приемеш, защото ги обичам. Не държа непременно да бъда щастлива, предпочитам живота с неговите сенки. Щастието е чиста глупост, ако не се научиш да живееш.

Въпреки всичко, твоя Стела

P.S. Все още сме едва в пролога на нашата история, учителю. Не искаш ли да разбереш как завършва?

Той остана неподвижен. После изгаси всички лампи. Ако имаше начин, би изгасил целия град. Седна на балкона, откъдето се виждаше поне късче небе. Препрочете писмото като човек, който наистина чете, за да нарани и да бъде наранен. Може би това бяха първите думи, които прочете наистина, защото за пръв път и те прочетоха него.

Остана там като стар звездоброец, който се доверява повече на нощта, отколкото на деня, и зачака звездите да предскажат съдбата му.

Когато напуснаха отвъдния свят, Джулио осъзна, че не могат да минат по магистралата — нямаха пари за таксата. Трябваше да се върнат и да хванат шосето покрай морето, което щеше да ги отведе до Сестри Виа Аурелия — не просто крайморски път, а спомен за римляните, умеещи да съчетават красотата и удобството както никой друг древен народ.

Една мелодия на пиано в плейлиста на Джулио диктуваше темпото на панорамите и чувствата. Близо до морето не са потребни думи, а звуци, способни да го имитират. Морето дремеше под пътя в перленосиво, слънцето скоро щеше да изгасне зад него и вече го подпалваше с най-хубавите си цветове. Пътят бягаше под колелата като подплашена змия, а пианото го подканваше да свърне към водата и да се гмурне в нея. Маргарита и Джулио препускаха към целта и се смееха. Смееха се на всяка своя дума, на всичко, което се мяркаше пред очите им, на всяко лице, на всяко размазано насекомо върху стъклото. Смееха се, защото бяха без пари, без документи, смееха се, защото бяха заедно, смееха се, че Маргарита е наслагала в раницата си безполезни неща, смееха се на черния перчем на Джулио, на лака върху ноктите на Маргарита, на момчетата от дома, в който живееше Джулио. Смееха се на училището и учителите. Смееха се. Така става, след като си обърнал гръб на смъртта — искаш да се смееш като след спасение от гибел. Смееш се до сълзи.

Морето намигаше и сякаш се включваше в тази радост с милиони очи, трепкащи едновременно.

— Искаш ли да се изкъпем? — попита Джулио.

— Късно е… не бива да се бавим.

— Страхливка!

— Аз ли съм страхливка?

— Къпала ли си се някога вечер?

— Никога.

— Страхуваш ли се?

— Не, студено ми е.

— Оправдания — заяви Джулио с презрителна гримаса. — Купихме ти бански за петнайсет евро! Трябва да побързаме, преди да залезе слънцето.

Наближаваха градчето Сори, където къщите са по-редки, а крайбрежието по-диво.

— Виж онова плажче там — възкликна Маргарита и посочи едно място, където скалите се раздалечаваха, оставяйки място за тясна пясъчна ивица.

— Това е нашият плаж — каза Джулио.

Той потърси къде да отбие. Малко по-нататък намериха подходящо място, където имаше фургон за сандвичи и напитки с няколко гладни клиенти наоколо. На фургона бе изписано с едри букви „Хлебчето на Мария“.

Клиентите огледаха новопристигналите и Маргарита тревожно се запита дали някой няма да я познае.