Алесандро д'Авения - Перла в мидата

— Защо ти харесват гробищата?

— Всъщност харесвам не точно тях, а покоя и историите на мъртвите… — каза Джулио.

— По-точно?

— Можеш да ги попиташ какво биха променили, ако можеха, какво биха запазили, за кого са живели. С две думи, дали са имали живот като на кино… Кой е любимият ти филм?

— „Закуска в Тифани“.

— Не съм го гледал.

— Така си и мислех… — усмихна се Маргарита и след кратко мълчание попита: — Често ли мислиш за смъртта?

Джулио не отговори. Спря пред статуята на гола млада жена с едра жизнена гръд, макар и от камък, и приведена напред глава, чиято коса сякаш още усещаше ласката на вятъра. Един мъж подкрепяше брадичката й със здрава ръка, опитвайки се да я върне към живота със сетна целувка. Това бе гробът на момиче от благородно семейство, загинало при автомобилна катастрофа през 1909 година. Джулио гледаше косата и си я представяше разпиляна сред морската светлина. Помисли си колко красива и пълна с живот е била, летейки с автомобила на своя богат и чаровен съпруг. Дори и приятелките й сигурно са почервенявали от завист, гледайки как минава.

— Не знам… Всъщност на такива места мисля не толкова за смъртта, колкото за живота и започвам да вярвам, че може да бъде красив. Искам да му се насладя, да усетя и вкуса му, да не губя нито минута. Може би така можем да спрем смъртта.

— Баба ми казва, че след смъртта има Бог.

— Ти вярваш ли?

— Не знам… Знам, че баба говори с него.

— И какво му казва?

— Всичко.

— А той?

— Слуша. Тя казва, че предпочита да я слуша и това й стига.

— Върви, че го разбери тоя Бог… И освен това, извинявай, не би ли трябвало да знае всичко? Какво толкова има да слуша?

— Баба ми казва, че е както когато баща слуша сина си, който е направил нещо съвсем обикновено — изкопал е дупка, намерил е капачка или копче, счупил е играчка — и разказва всичко в най-малки подробности. А бащата стои, слуша и тази история става важна, вече няма да бъде забравена, става по-красива и истинска, след като я е чул.

— Ако Бог е баща, жал ми е за него като за истинските бащи… Погледни наоколо… Толкова много болка. Толкова тишина — каза Джулио, сочейки тълпата от камък и тъга.

— Тя винаги казва, че прекалено много обвиняваме Бог за неща, които са само по наша вина, но нямаме смелостта да си признаем. Твърди, че когато Бог не ни помага, трябва ние да му помогнем.

— Аха. И как?

— Баба прави хубави неща за другите: сладкиши, пуловери, шалове, ястия… Отделя ти време, слуша те, усмихва се… Казва, че се моли за теб.

— Трябва да ме запознаеш с нея.

— Ще ти хареса. И още повече ще ти харесат сладкишите й.

Мирисът на кипарисите, протегнати като ръце към небето, се смесваше с този на лишеите върху сухия камък, на цветята във вазите и лекия дъх на мухъл откъм влажния прах, полепнал по статуите.

— Аз не искам статуя — каза Маргарита.

— А какво?

— Леха, където да засадят семе. Така след години от семето ще израсне едно дърво като онова, което видяхме край магистралата, неговите корени ще се хранят от моята земя и всички ще виждат живота, а не смъртта.

— Как ти хрумват подобни неща?

— Нали сам каза, че тия места те карат най-много да обичаш живота…

Джулио мълчеше. За толкова кратко време бе разкрил пред нея нещата, които го караха да се чувства неспособен за разговори с нормалните хора. Сега благодарение на Маргарита откриваше, че тези неща не само не са глупости, но дори могат да имат някакъв смисъл и някой да ги приеме.

На излизане Джулио се задържа при гроба на Фабрицио де Андре. Досега не знаеше, че е там. Седна пред него. Ако знаеше как, би се помолил. Ограничи се да му благодари, сякаш покойникът можеше да го чуе.

— Взела е колата — повтаряше Елеонора с изкривено от страх лице.

— Как го е направила? — попита Марина.

— Сигурно е избягала с някого. Представяш ли си какво може да й се случи… не знам какво да правя.

— Засега да съобщим за кражбата в полицията, така има надежда да я открият.

— Детето ми, детето ми…

— Ще видиш, че всичко ще бъде наред.

Марина я прегърна през рамото.

Елеонора избухна в сълзи.

— Всичко обърках. Всичко провалих. Цял живот тичам, за да крепя всичко. Не помогна. Загубих съпруга си, дъщеря си… Какво ми остава? — хълцаше отчаяно тя.

— Елеонора, погледни ме — каза Марина.

Тя бавно вдигна глава.

— Сега дъщеря ти се нуждае от теб. Всичко останало не съществува.

— Не знам какво да правя…

Замълчаха.

— Ти не си сама — каза Марина и я прегърна. После добави: — А сега да вървим да се обадим в полицията.