Алесандро д'Авения - Перла в мидата

Продължиха пътуването без нито едно евро, изпълнени с тревога и неизвестност. Но силни като водата.

Пътят отново се разстилаше пред тях. Джулио търсеше знаци за шосе А12 към Сестри Леванте, а Маргарита се бореше със страха.

— Видя ли?

— Какво?

— Онзи хълм с белите камъни…

Маргарита се обърна накъдето сочеше Джулио и видя гора от дървета, смесена с гора от камък.

— Какво е това?

— Хълм гробище. Харесвам гробищата, те са единствените места, освен покривите, където никой не ми досажда…

— Не харесваш „Малкият принц“, но харесваш гробищата! И после аз съм била трудна… — каза Маргарита, имитирайки гласа на Джулио, който се засмя.

— Чела ли си „Антология Спун Ривър“?

Маргарита поклати глава.

— Не. Какво представлява?

— Книга със стихове на един американец. Всяко стихотворение е въображаем надгробен камък и разказва за нечий живот. Де Андре взел няколко и ги направил на песни.

Маргарита мълчаливо слушаше възгледите на Джулио. Какво ли виждаха тези прозрачни и студени очи?

— Искаш да го разгледаш? — попита тя.

— Съгласна ли си?

— Аз се страхувам от гробища. Но ако ти се иска…

— Само малко… Всъщност е като аквариума, само че под земята, а не под водата…

— Ммм… Стига приказки. Да вървим! — каза тя, победена от любопитството.

Джулио подкара към отрупания с камъни хълм. В подножието имаше пресъхнало речно корито. Стори му се, че вижда гробището на Спун Ривър. В тази книга бе намерил всичко, което трябва да се знае за смъртта, а следователно и за живота. Много пъти се бе питал какъв ще бъде неговият надгробен надпис, с какво ще го запомнят, какъв е смисълът на живота му. В паметта му нахлуха погребаните герои от стиховете на Едгар Лий Мастърс — онези, които обичаше най-много, като стари приятели: момчето умряло в деня, когато избягало от училище, и онова, другото, което можело да казва само истината. После човекът със слабо сърце, за когото пееше Де Андре. Тъжно му беше за него: умрял, целувайки Мери, която не можела да разкрие никому колко смъртоносна е била първата й целувка. Чувстваше се близък до Хенри, неуспешна комбинация от майка и баща; до Мария, която знаела тайната на свободата; и най-вече до клетия Джордж Грей, неуспял в житейското плаване, защото от страх криел обичта и болката.

Докато се бе унесъл в тези мисли, пътят го отнесе до паркинга на монументалното генуезко гробище „Сталиено“.

Двамата още не знаеха, че това място не е гробище като всички останали, не можеха да знаят, че мъртвите не са под земята, а над нея, и то от камък. Забелязаха го малко по-късно. Гробището не беше обичайното гъмжило от плочи с грозни черно-бели портрети, а тълпа от прашни статуи. Над всеки гроб се издигаше статуя и дългите колонади приличаха на салони, където духовете на мъртвите, преобразени в гранит и мрамор, се събираха да си побъбрят със съседи и минувачи.

Джулио бе поразен от тази вкаменена тълпа. Маргарита се притискаше до него, докато някакъв незнаен инстинкт го водеше по алеите. Всяка статуя беше каменен разказ, представящ мъртвеца не застинал за вечността, а в най-хубавия му миг, откраднат от жестоката прегръдка на смъртта. На Джулио му се доплака, сякаш бе открил загубените си близки. В тази смес от статуи, думи, дати, истории ставаше толкова ясно за какво живеят и умират мъжете и жените.

Едно дете бягаше от две хищни ръце, които излизаха от земята и го канеха да си поиграят в мрака — сякаш само пет години след раждането самата земя се бе разкаяна, че му е дала живот. Малко по-нататък ангел със скръстени ръце гледаше строго, почти сърдито. Може би завиждаше на съдбата на погребания под него човек и се чувстваше изморен от безсмъртието, което го принуждаваше да вижда толкова много болка. Ангелът сякаш си мислеше, че смъртта е подарък за хората — само който знае как да умре, знае и как да живее.

Джулио обикаляше между статуите на мъртвите, както някога Одисей призовал покойниците, за да узнае съдбата си. Маргарита бе спряла да погледа едно каменно момиче, седнало на собствения си гроб с куче на коленете — верен спътник в живота и страж в смъртта. Момичето приличаше малко на нея — с дълга коса, преметната над едното рамо, и застинал каменен поглед. Малко по-нататък друго момиче плачеше над съдбата си. Беше приведено напред, с ръце пред лицето, но не се виждаха нито ръцете, нито лицето, защото буйният водопад от коса ги закриваше. Кой знае какви истории се таяха в тъгата на едната и отчаянието на другата — нейни връстнички отпреди век.