Алесандро д'Авения - Перла в мидата

— Харесва ти, а? Ти си първата котка в историята, която обича лук…

Маргарита се усмихна и също я погали, а котката близна дланта й. Имаше зелени очи като нейните.

Опияняваха се взаимно от компанията си и от компанията на малките и големи неща, ставащи пред очите им. Нямаха списъци със задачи, нямаха уроци за учене или график за изпълнение. Просто трябваше да бъдат именно тук, в този момент.

Хубаво би било винаги да живеят така, мислеха си и двамата, но още нямаха смелостта да го кажат. Всеки ден само за себе си. Всеки час. Без „после“, защото „после“ вече е тук.

Лицето на Маргарита беше изцапано със зехтин. Джулио се засмя и тя се изчерви. Той избърса бузата й със салфетка и в този момент Маргарита усети, че с него може да бъде нежна, дори и да се чувства нелепо. После Джулио я хвана за ръката и отново тръгнаха надолу към морето, към сърцето на града. Иззад щорите долитаха миризми на доматен сос и гласове на телевизионни говорители.

Гмурнаха се в плетеницата от улици и пресечки. Неуморните лястовици прелитаха по най-тесните улички, където не се осмеляваха да навлязат дори и чайките, пърхаха в мъждивата светлина между високите стени, които отстъпваха една от друга само миг преди да се докоснат далече горе. Джулио и Маргарита се озоваха в района на Стария град, съхранил следи от великолепието на морска република с фризове от мрамор, пясъчник и порфир.

Лицата, които се тълпяха по тесните улички между сградите, бяха предимно на чужденци. Всички изглеждаха случайно попаднали тук — като моряци, слезли на сушата да си починат в очакване на нов договор, нов капитан. Имаше нещо противоречиво във въздуха, нещо временно и заплашително, като че ли това огромно животно се пробуждаше и мъжете, жените, камъните, вятърът, морето, кръвта се размесваха в неговата утроба. Маргарита се притисна плътно до Джулио, за да се защити от страха, който й вдъхваха тези улички. Тук можеха да ги отвлекат, да ги убият, и никой нямаше да забележи. Погълнати в тази утроба, изхвърлени на брега като отломки, разядени от морето.

Млада жена с прилепнали дрехи и тежък грим излезе от някакъв вход с тъжно лице и размазано червило. Един старец със занемарена брада и моряшка фуражка я огледа от гърдите надолу, после избъбри проклятие срещу незнайните богове на младостта, че са го забравили. Едно момче с тъмна кожа и ококорени черни очи тръгна насреща им да изпроси нещо за ядене. Пристъпи към Джулио с театрална сърдечност.

— Хей, братко! Дай едно евро! — извика то и едва не го прегърна.

Джулио разбра, че се опитва да му отмъкне портфейла. Но вече бе твърде късно, когато го видя да хуква надолу в обратната посока на тази, от която бе дошъл. Без да се замисли нито за миг, той го подгони.

Щом осъзна какво става, Маргарита затича след Джулио към морето през улички и дворове. Хората се превърнаха в рояк конфети, а Джулио в чифт подметки, които се мяркаха в далечината. Срещаше очи на китайци, араби, африканци и й се струваше, че всички я гледат враждебно. Искаше й се да има безкрайно дълги ръце и да спре Джулио с желязна прегръдка, за да не бяга, да остане при нея. Но сега имаше само крака — толкова къси, че не успяваше да го догони. Винаги бе имала прекалено къси крака. Виждаше го да се отдалечава и чувстваше как дробовете й изгарят от недостиг на въздух. Тогава изкрещя:

— Джулио!

Викът изненада и нея. Гласът й изпълни цялата улица, като че бе извикала във фуния. Той се обърна с изражение, каквото навярно е имал Орфей, когато се е обърнал да погледне Евридика. Хвърли един сетен поглед към момчето, което се вмъкна в една пресечка и изчезна завинаги в корема на града. Той, точно той, царят на самоцелната кражба, вълшебникът на бунтовния жест, бе преметнат и заблуден от едно хлапе. Почувства се победен, неуверен, застинал върху опънатата нишка между тичащото момче с портфейла и момичето, което бе избягало с него. Маргарита спря и се прегъна напред с ръце на коленете. Джулио стоеше, гледаше я и се питаше на какво се е подчинил — той, който винаги сам решаваше какво да направи. Бе спрял. Защото тя се нуждаеше от защита, а всичко останало можеше да върви по дяволите.

Маргарита бавно тръгна напред, сякаш подбираше къде да стъпи върху тази невидима нишка, която ги свързваше, и Джулио вървеше насреща й по същата нишка. Вратите и прозорците на уличката гледаха безмълвно спектакъла. Полъх откъм морето разклати нишката, двамата залитнаха, но се достигнаха и той я грабна в обятията си.