Алесандро д'Авения - Перла в мидата

Маргарита усещаше загадката на това момче, пълно с тайни; не беше любопитна за тайните, но загадката я очароваше.

— Благодаря — каза Маргарита.

— Не, аз ти благодаря — каза Джулио.

Ръцете им се разделиха само когато Джулио се подпря на стъклото на басейна с делфините. Двамата залепиха длани върху преградата; струваше им се, че могат да я преодолеят и да докоснат водата. Маргарита гледаше един делфин, после профила на Джулио, неспособна да избере кой повече я привлича. Наблюдавайки как другите гледат нещо, откриваме кои са те и какво искат, още преди да са проговорили. Къде ти греят очите? — казваше баба й, когато искаше да попита къде е била или какво си мисли.

Делфинът летеше и изчезваше за част от секундата, преди пак да се появи решително и уверено. Джулио наблюдаваше танца му като омагьосан.

— Излизат от водата, за да дишат, и могат да издържат под вода до петнайсет минути — прочете Маргарита табелката до басейна, в който кръжеше двойка делфини. — Наблюдават благодарение на слуха. Излъчват звукови вълни, които се отразяват от предметите и създават изображение на това, което се намира пред тях, сякаш виждат въздушна карта на пространството.

Джулио гледаше и слушаше гласа на Маргарита.

— Приличаш на дете — каза тя.

Той се обърна с широко отворени, блеснали от смайване очи.

— Бих искал да бъда…

— Какво?

— Толкова лек… всичко им се удава до съвършенство. Нито едно погрешно движение.

— А ти?

— Аз винаги греша. Нямам въздушна карта, за да стигна, където искам.

— Да отидеш къде?

— Не знам. Те знаят.

— За да отидеш, където не знаеш, трябва да минеш откъдето не знаеш.

— Кой го е казал?

— Баба ми. Една от нейните мъдрости, повтарял я съпругът й, когато се бояла от нещо… Тя ги казва на сицилиански, но аз не мога.

— Дай един пример.

— Стига де. Не мога, срамувам се…

— Опитай.

— Друм да вземеш… Не, не си спомням — въздъхна Маргарита, която сякаш се мъчеше да имитира някакъв скандинавски език, а не средиземноморско наречие.

Двамата се разсмяха.

— Харесва ми това място!

Той я хвана за ръка и двамата се устремиха на лов за загадки.

Бродеха из залите на аквариума — морски лабиринт, пълен с невероятни създания. Губеха се нарочно, връщаха се да видят отново нещо, обикаляха безцелно, щастливи и очаровани. Даваха имена на рибите, вдъхновени най-вече от поразителната им прилика с учителите. Джулио си правеше шеги с Маргарита — побутваше някого по рамото с едно тихичко „Извинявайте, господине“, после изчезваше бързо като делфин, оставяйки Маргарита лице в лице с непознатия, който си мислеше, че е била тя. Маргарита се изчервяваше, но преди да успее да се оправдае или да посочи виновника, жертвата на шегата си тръгваше сърдито. Джулио се разсмиваше, а тя се преструваше на ядосана.

Двамата притичваха между басейните, зяпнали от неудържимо учудване. Маргарита се питаше какво ли прави Андреа. Дали се страхува без нея? Кой ще му помага да се пази от чудовищата? Ще се справи ли сам? Щеше да плаче и вината бе нейна…

Преследвана от тия призраци, тя се вкопчи в учудването и възхищението, за да прогони тревогата. Скитаха между морски звезди, пъплещи по покрити с водорасли скали, между тропически риби, сякаш излезли изпод четката на Пикасо, между акули с всички размери и форми. Спряха като хипнотизирани пред басейна с медузите, където дълги светещи цилиндри обливаха с флуоресцентно сияние движението на тези принцеси с дълги парещи шлейфове. Те танцуваха и очароваха зрителите и плячката си. Маргарита се скри зад Джулио, защото я ужасяваха, дори и зад стъклото.

Всички тези същества изглеждаха част от някакъв танц, обрисуващ във водата една обща голяма карта на съкровищата — знаци и цифри от тайнствен шифър.

Когато излязоха, слънцето делеше надве небосвода и имаха чувството, че изплуват след гмуркане. Разходиха се по ивица от дърво и камък в сърцето на старото пристанище, посветена на Фабрицио де Андре. Белите лодки канеха минувачите да станат моряци. Стигнаха чак до последната от трите плаващи тераси, напомнящи шлепове, готови всеки момент да потеглят в открито море.

— Един от малкото италиански певци, които понасям. — Джулио посочи табелката с името на генуезкия музикант.

— Кой е той?

— Ама ти наистина не си в час… Кога си родена?

— Деветдесет и седма. Виждаш ли, че си само с три години по-голям…

— Три години стигат, за да станеш мъж! — отвърна Джулио. — А Фабрицио де Андре е чудесен певец.