Алесандро д'Авения - Перла в мидата

Тази въртележка на паметта, изобретена от господин Кодак, се опитваше да увековечи мимолетното. Приличаше на онези детски вятърни въртележки с пъстри листенца, които стават бели, когато се завъртят. Белият правоъгълник върху стената чакаше вълшебството на светлината да разкрие богатство от цветове, форми и жестове.

Едно щракване и тя се видя застанала на трамплин, готова за скок във водата, със спасителен пояс и гумена шапка на ивици. Харесваше й тръпката от летенето и откакто откри магията на скоковете, се превърна в жива заплаха за родителите си. Ново щракване и ето я с Писан — мързеливия котарак, когото се наложи да подарят скоро след раждането на Андреа, защото бебето се оказа алергично към козината. Беше настояла да го нарекат така, защото искаше да го опитоми също като лисицата от „Малкият принц“. Следващото щракване я показа облечена в бяло за първото причастие, а баба Тереза гордо стоеше до нея с ръка на рамото й. Това минало бе изтрито, детето и неговата радост от живота вече ги нямаше. Бог знае къде бяха отишли.

Ново сухо прещракване завъртя колелото на един градус и я изрисува върху стената, застанала в краката на майка си, която е наведена над детето си, облечено с рокличка на ситни бели и сини квадратчета. Къса коса и протегнати напред ръчички. Елеонора я удържа, а разперените ръчички се стремят към протегнатите ръце на баща й, чиято прегръдка очаква първите стъпки на дъщеря му. Първите стъпки са един от онези моменти, които родителите обичат да съхраняват. Ръцете на баща й се протягаха като невидимо обещание, а малкото момиченце се хвърляше без страх в пустотата по нишката на живота, защото знаеше, че тези ръце са там, за да начертаят безопасни пътища. Майката я подкрепяше и закриляше, както Земята закриля пристанищата, бащата я привличаше като морето с неговите безкрайни пътища, обещаващи друга прегръдка някъде далече. Уверената усмивка на бащата, плахата тревога на майката; по лицето на детето се четеше идеалното съчетание на тези две чувства. Тя усети нестабилността под собствените си крака, замайващата слабост на човешкото същество, което е загубило детството си и иска трепетно да се хвърли в несигурната пустота на бъдещето, но твърде силно се бои от скритото в тази пустота.

Сега, когато баща й го нямаше, прегръдката бе изчезнала, пътеводната нишка стана несигурна, предпазната мрежа изчезна. По лицето на момичето се изписваше отчаяние. Животът изглеждаше безумен риск. Раздрънканият проектор осветяваше едно събитие, за което Маргарита нямаше спомен. Тя погали плоското лице на баща си върху стената, но скоро откри, че драска мазилката с нокти. После изгаси, прибра всичко на място и остави само тенекиената кутия с писмата.

Затворена в стаята си, тя галеше кутията, но нямаше смелост да я отвори. Скри я под леглото и заспа с мисълта за хиляди неизпълнени обещания.

Утринната светлина се лееше по алеи, улички и булеварди, които напразно се съпротивляваха. Няколко облака браздяха нервно чистата синева на небето. Дори училищната сграда блестеше. Наводнението бе причинило по-малко щети от очакваното и само след няколко дни сградата отново стана достъпна.

— Приятно ми е — отговори учителят, притеснен от този неочакван разговор.

— Извинявайте за безпокойството — добави Елеонора с обтегнато от тревога лице.

— Не се притеснявайте, госпожо, имам свободен час — каза той и зачака.

Елеонора изтълкува мълчанието му като искане да се представи.

— Аз съм майката на Маргарита Форти от девети „А“. Не знам дали се сещате. Маргарита прилича повече на баща си, отколкото на мен — обясни смутено Елеонора.

Учителят я огледа по-внимателно. Имаше светла кожа и зелени очи, но сега в тях не можеше да се разчете нищо, защото ги замъгляваше болка. Устните бяха тънки и изящни. Черната коса, макар и по-къса, беше буйна като на дъщеря й, с която си приличаха повече, отколкото тя предполагаше, особено по гласа, жестовете и очите.

— Маргарита. Да, да. Много добро момиче… — Учителят се усмихна любезно.

— Идвам да ви помоля за помощ — прошепна Елеонора с наведени очи.

— Слушам ви, госпожо — отвърна той със самоувереност, каквато всъщност изобщо не изпитваше. Имаше чувството, че е изтеглил оранжевото картонче в играта „Монополи“: Изненада.

— Маргарита преживява труден период у дома и мисля, че не се съсредоточава върху учебния материал. При вас децата имат най-много часове и бих искала да държите дъщеря ми под око. В момента е много уязвима. Трябва да бъде привлечена, насърчена, мотивирана. Баща й… — Елеонора помълча, после продължи: — Съпругът ми ни напусна. Маргарита не може да се справи с това положение. Може би образът на отговорен възрастен мъж като вас ще й помогне…