Алесандро д'Авения - Перла в мидата

Наоколо се бе струпала тълпа от ученици, учители и минувачи; застанали в полукръг, всички се възхищаваха със зяпнали в различна степен усти, в зависимост от възрастта и ролята. Момчетата от девети клас бяха хипнотизирани. Шахтата на училищното стълбище предлагаше истински вихър от красота с дълги каскади от стремглаво летяща вода. Струите подскачаха по стъпалата като бързеи на планински поток. Шумът на течението превръщаше училищния вход в своеобразна пещера, идеална за геоложки експедиции.

Новаците и по-наивните предполагаха скъсване на тръбите, други говореха за случайно забравени кранове.

Учителят по рисуване стоеше с разгърнат вестник, сумтеше и от време на време изтърсваше ядно:

— Наводниха ни!

Марта споделяше с Маргарита хороскопа си, който обещаваше: „Интересни новини ще валят от небето, не ги изпускай.“

Маргарита кимаше, без да я слуша. Гледайки с възхищение буйните водни струи над входа, тя си спомни за римския Пантеон с онази голяма дупка в средата на купола, която според легендата не пропускала водата в дъждовни дни, но редовно позволявала на дъжда да наводнява пода. Над момчетата се разнасяше възторжена глъчка, напомняща за подобни възгласи по летните плажове.

Джулио пушеше и повече от всички останали се наслаждаваше на съвършенството на своя пречистващ шедьовър. Изпитваше несравнимата радост на преуспял творец.

От коридора излезе портиерът, обут с високи гумени ботуши, и се приближи до директора, който трепереше край входа и внимаваше да не си намокри кожените мокасини. Поговориха.

Директорът се обърна и без да повишава глас, каза на тия, които стояха най-близо до него:

— Всички да се прибират, училището е наводнено.

Новината се разнесе като бурна вълна и когато достигна стотиците ученици, струпани около сградата, породи нови тревожни въпроси за потвърждение и подробности. Накрая избухна радостен вик — всичко бе вярно, нямаше да има училище.

„Красотата и свободата са достатъчни, за да живееш“, каза си Джулио.

Учителят по рисуване сгъна вестника и си тръгна. Маргарита продължаваше да гледа като хипнотизирана как фасадата бълва вода. Джулио я наблюдаваше отдалече. Тя приличаше на слисано щастливо дете и заслугата за това бе само негова. Доволен, той също се усмихна. Изгаси цигарата и докато се провираше през тълпата, мина край младия учител, който, обзет от някакво Дионисиево безумие, изкрещя:

— Учениците от девети „А“ в парка с мен!

Учениците любопитно се завъртяха към него. Джулио спря. Двамата се погледнаха в очите — същите тези очи, които се търсеха снощи в мрака, без да го знаят. Това продължи само миг, но всеки от двамата надникна в душата на другия. Джулио се запита как може този млад мъж да е толкова глупав, че да си прахосва живота с подобна професия. Учителят се запита откъде у момчето тази самонадеяност, за да отправи такъв поглед към преподавател. После вдигна ръка, стискайки „Одисея“ като пътеводител, и пак изкрещя:

— Учениците от девети „А“ с мен!

Измъкна се от навалицата и след него се проточи върволица момчета и момичета, смаяни от невероятните новини, които денят сипеше също тъй щедро, както водата, бликаща по фасадата.

— Нали ти казах! Нали ти казах! — повтаряше Марта, подскачайки около Маргарита. — Никога не греши.

— Кой?

— Хороскопът…

— Къде отиваме? — попита русата хубавица, която се притесняваше, че не е с подходящи обувки за разходка.

— В парка — отговори учителят, като че това бе най-очевидното решение.

— В парка? — повториха няколко ученици. — Какво ще правим?

— Ще учим — каза той.

Младежите си шушукаха, питаха се как ще приключи тази история. Някои се оплакваха, защото биха предпочели да се приберат още сега.

Облян в пъстри багри и светлина, паркът край училището приличаше на облак конфети, хвърлени в синевата на този ден. Учителят поведе класа към средата на моравата, където застана на фона на един огромен дъб. Накара учениците да насядат в полукръг на тревата, сякаш се готвеше да изпълни някакъв древен горски ритуал. Русата търсеше място, където да не изцапа белите си панталони.

— Можете и да легнете — каза учителят.

— Да легнем? — рязко попита Марта, без да се притеснява от факта, че говори с учител.

— По корем. Или на една страна — обясни той с лека ирония, имитирайки с дясната си ръка двете хоризонтални пози.

Все по-заинтригувани от това приключение, учениците се отпуснаха на свежата мека трева, без да откъсват очи от усмихнатото лице на учителя. Тревата, листата, дори и самата земя сякаш излъчваха нежен аромат.