Алесандро д'Авения - Перла в мидата

Но за да бъде пълна, автобиографията му би изисквала поне по една страница за всяка година от живота, а за някои години дори по страница и половина, като например годината на зрелостните изпити или годината на инцидента… Вместо текущ и постоянен адрес би искал да изброи пейзажите, които е видял и докоснал, придружени от свързаните с тях спомени: градове, хълмове, планини, езера, реки, морета. Това бяха неговите адреси. Ако можеше, би посочил за свой баща Данте, а за майка — Емили Дикинсън. Реалния живот би заменил с всички пътища, по които бе стъпвал, дори и безименните, но останали в паметта му. Беше съставил списък на постиженията си, или по-скоро на чуждите преценки за неговите постижения, но къде можеше да вмъкне какво мисли за света, за хората, за щастието и любовта? Къде беше графата за приятели? За мечти? За болки? И най-вече къде можеше да разкаже за времето, прекарано със Стела? Това „необвързан“ в графата „семейно положение“ беше чиста лъжа. Трябваха му цели страници, за да разкаже за нея, за очите и устните й, за вечерната й рокля в аквамаринов цвят, за аромата и косата й. Трябваха му празни страници, за да разкаже, че не умее да я обича и се страхува да се ожени за нея. Сякаш всички тия неща нямаха значение в преценката за човека.

Това на екрана беше неговата цена, а не стойността му. Номерът на обувките, а не пребродените с тях земи.

Изтри всичко, включително името и фамилията си. Остави само снимката и изписа отдолу думите на един поет, чието име дори не си спомняше.

Когато щракна, за да запази текста, студената светлина на монитора освети очите му, изпълнени с гняв. Той стана и излезе да търси спасение другаде.

Учителят яхна колелото и отвори списъка с аудиокниги в айпода си. Използваше велосипедните обиколки, за да слуша класици, които вече бе чел. Слушането на любими слова му помагаше да вижда нещата по-добре, да има повече въпроси към хората. Когато зърваше лицето на усмихната млада жена, слушайки в същото време как Кити била влюбена в Левин, това лице ставаше по-разбираемо. Ахав и неговата свирепа гонитба на белия кит превръщаха прибирането на някой уморен минувач от работа в метафизично усилие. Стиховете на Данте преобразяваха града в задгробно царство, където спасените души се смесваха с прокълнатите. Думите на великите автори усъвършенстваха сетивата му и изграждаха допълнителен смисъл, извисяваха обикновеното, откъсвайки го от рутината, превръщаха в поезия всекидневната проза.

Градът беше пълен с истории — истинската биография на нещата и хората. Къде бе изчезнал огънят, около който мъжете и жените са си разменяли спомени, за да се спасяват от скука и анонимност? Къде бяха приказките, които са помагали на децата да не се боят от смъртта, болката, кръвта и задгробния живот? Сега телевизорът разказваше приказки, ала те траеха не по-дълго от времето, отделено да бъдат разказани.

Мъчеше го необяснима носталгия по живота на хората, с които се разминаваше. Кой знае какво можеше да му разкаже тази жена без грим и с разчорлена коса, това момче със зареян в далечината поглед или това дете, в чиито очи имаше място само за майка му…

Литературата го подтикваше да подслушва сам себе си, като че вътре в него имаше врата, зад която някой нашепваше важни тайни. Същата тази врата искаше да разкрие на своите ученици. Да ги изтръгне от безпътицата на повърхностните мисли, от властта на мимолетните емоционални реакции, за да изгради едно място, една стая, където шепотът на собственото „аз“ ставаше осезаем, като шума на морето в раковина. Но само красотата знае как да намери пътя, за да те поведе за ръка към онова място, където говориш на себе си и чуваш себе си. Литературата те кара да бъдеш на „ти“ със своите мисли и да разбереш дали са наистина твои.

И очите на Стела го подтикваха към същото пътешествие. Тя имаше право: колко се бе променил, откакто я срещна! Научи се да съчетава цветовете на дрехите и да се грижи повече за здравето си. И преди всичко най-сетне се примири със собствените си колебания — тя не само ги търпеше, но и ги насърчаваше. Сега обаче точно тези колебания я отдалечаваха от него и Стела изглеждаше променена. В очите й се бе появило нещо непознато за него. Толкова добре им беше заедно, закъде да бързат? Защо трябваше да променят всичко точно сега, когато и бездруго вече си имаше куп проблеми? Когато получеше постоянно назначение — тогава да, тогава би променил всичко, би могъл да я обича истински в един нов дом. А ако тя междувременно го напуснеше? Той завъртя по-силно педалите и зави в улица с еднопосочно движение. Помисли си за есемеса на Стела и това му даде още повече сила и решителност. Този път щеше да се справи. Педалите го доведоха пред нейната къща. Без да слиза от колелото, той натисна звънеца на домофона.