Алесандро д'Авения - Перла в мидата

— Скоро. Чао.

— Чао.

Маргарита взе учебниците и латинския речник. Искаше да напише на първата страница на тетрадката името и фамилията си, но после се задоволи да напише просто „Мъртви неща“.

Елеонора чакаше да поговори с Габриела, учителката на Андреа — млада жена с поглед на героиня от фентъзи. Имаше намерение да й обясни какво става в дома им. Габриела я посрещна с доволна усмивка и се разрови из купчинката рисунки на масата. Обстановката беше пъстра и светла, създадена за творчество. Тя извади един картонен лист.

— Андреа прекарва повечето си време в рисуване. Забавлява се да пресъздава героите от приказките, които разказвам, смесва ги и си ги представя в нови ситуации: жабата и магарето, пеперудата и лисицата… Рисунките му се различават от тези на другите деца, той сякаш умее да изобрази онова, което свързва нещата — обясни с гордост Габриела.

Елеонора кимна, но се боеше, че Андреа би могъл да използва тази способност, за да се опита да запълни отсъствието на баща си. Изчакваше удобния момент да каже на учителката за какво е дошла.

— Има обаче нещо, което ми направи впечатление, и исках да ви го кажа. Напоследък не играе с другите деца. Само седи, мълчи и рисува. А днес им дадох задача: да нарисуват звездно небе, за да отговорят на въпроса: „От какво са направени звездите?“ И ето какво нарисува Андреа.

Учителката подаде рисунката на Елеонора.

Елеонора се вгледа в листа. На него имаше концентрични кръгове, които се свиваха по спирали към ослепително бели светещи точки, изпъкващи почти релефно върху фона на небесната синева.

— Нали и вие виждате, че има нещо гениално? — каза учителката, гледайки смаяното лице на майката. — Знаете ли как го направи?

Елеонора поклати глава.

— Всички други деца започнаха със звездите в ярки цветове — жълто, оранжево, зелено, синьо, розово, — както бих направила и аз, за да ги вградят после в синьото небе. Андреа обаче започна от синьото, като от време на време оформяше концентрични кръгове с недокоснат бял център — и белотата на хартията му придаваше различни измерения.

Всъщност рисунката изглеждаше като поле, осеяно с бели светещи точки с различни размери, които напомняха далечни светлинки в края на тунел.

Учителката заговори отново:

— Беше много съсредоточен, плезеше езиче и стискаше устни, когато сините кръгове трябваше да се свият, за да оставят едното идеално бяло око.

Елеонора знаеше, че детето е наследило от баща си навика да плези език в мигове на усилие и съсредоточеност. Правеше така при всяка трудна задача. За Андреа не звездите плуваха в тъмнината, а тъмнината покриваше като надупчено одеяло огромното бяло пространство, изпълнено със светлина.

— Разбирате ли, Елеонора, децата казват много повече с творчеството си, отколкото с думи. От начина, по който играят, можем да разберем отношението им към живота — обясни учителката.

Това бе самата истина: начинът, по който хората вършат едно или друго, разкрива как живеят; начинът, по който се любят, разкрива по-добре от хиляди думи как обичат. Когато престанат, обикновено е, защото вече не се обичат.

От известно време Елеонора не можеше да се люби със съпруга си, беше й досадно да я докосва и се отдръпваше. Душата се укриваше някъде и тялото не успяваше да я последва. Постепенно съпругът й престана да я търси. А когато тя отново се приближи към него, той, който винаги беше нежен и страстен любовник, я отблъсна.

Това се повтори и тя започна да подозира, че зад тази телесна умора се крие друга жена. Тя вече не беше красива, не беше неговата любов.

Няколко нощи предпочете да спи на дивана. И се почувства отвратена, когато той я потърси пак, но без капка нежност и с изкуствена страст, която само усилваше самотата. Не разкъсаха железните си окови, за да стигнат заедно до звездите, а издигнаха още една стена около сърцата си. Тя имаше усещането, че е фалшива, и това я изплаши. Не се чувстваше обичана, а използвана. Той получи своето и не сметна за необходимо да каже поне една дума. А когато по-късно тя се опита да заговори на тази тема, той се отдръпна с раздразнение. Между тях увисна враждебно мълчание, изпълнено с чувство за вина.

Рисунката на Андреа и думите на учителката подтикнаха Елеонора да намери смелост, за да се изправи срещу онова, което избягваше досега от страх, от привързаност, по навик или поради липса на верните думи. Смелостта често идва, когато е твърде късно, защото страхът ни пречи да виждаме по-надалече и ни кара да се опитваме да контролираме онова, което губим, защото това решение е най-бързо, безопасно и безболезнено.