Алесандро д'Авения - Перла в мидата

— Ах, мъничка моя! Колко живот имаше в тази любов. Огромен живот… Беше като домашен хляб, никога не свършваше. Обичахме се и обичта винаги беше нова, като морето…

— Бабо, и аз искам такава любов…

— Ще я имаш, радост моя. Ще я имаш…

— Сигурна ли си?

— Абсолютно сигурна. Кога ще ми дойдеш на гости? Намерила съм чудесна сладка извара за гофрети.

— Скоро.

— Чао, пиленце, радост моя.

Баба Тереза не се боеше да говори открито, дори и по телефона. Тя притежаваше неподправената искреност на всички древни и силни неща — морето, скалите, слънцето и поговорките.

Маргарита пак се наведе над латинската граматика и зачете на глас:

— Rosa, rosae, rosae…

Представяше си, че държи бодливо стъбло на роза. Не можеше да види листенцата, подредени според деликатния и непоклатим закон на божествената пропорция, присъщ на всичко красиво в природата. Усещаше само бодлите, докато продължаваше да повтаря:

— Rosae, rosarum, rosis…

Само бодлите.

Телефонът иззвъня.

Елеонора се надяваше да е той. Беше опитала да му се обади, но или не отговаряше, или нямаше връзка. Къде беше? И с кого? Ами ако се чувстваше зле и нямаше смелостта да й каже? От работата не смееше да му звъни. Притесняваше се от секретарката и стажанта. Той не отговаряше. Включваше се само телефонният секретар.

— Ало.

— Добър вечер, обажда се Марина, майката на Марта, съученичката на Маргарита.

— Добър вечер, аз съм Елеонора, майката на Маргарита.

— Марта ми каза, че днес Маргарита не е ходила на училище. Онзи ден беше у нас и се тревожа да не сме я засегнали с нещо…

— Не, просто не се чувстваше добре. Благодаря ви.

— Би било хубаво да се запознаем. Маргарита е прекрасно момиче! Всички я харесахме от пръв поглед. Особено танцуващите близначки…

— Моля?

— О, извинявай. Нали може да си говорим на „ти“? Близначките са двете ми малки дъщери. По цял ден танцуват може би защото са израснали в контакт с моята работа. Аз правя театрални костюми. Та казвах, че моите близначки, Паола и Елизабета… Елизабета се роди първа, значи е по-голямата… с две думи, въвлякоха дъщеря ти в техните хореографии.

— Разбирам — каза Елеонора, неволно заразена от този хаотичен ентусиазъм.

— Добре. Така че се надявам да се срещнем в най-скоро време. И… исках да те питам още нещо. Мислиш ли, че на Маргарита би й харесало да ходи на театрални курсове заедно с Марта? Дъщеря ти има чудесни очи, с такива очи е идеална за рецитали.

— Ами не знам… Сега са в началото на годината. Трябва да учи и не искам много да се разсейва…

— Права си, но все пак помисли. Ще се забавляват заедно.

— Добре, благодаря, че ми се обади.

— Извинявай, Елеонора. Последно. Тя не хапна почти нищо. Може би не харесва спагети, или вече не се е чувствала добре…

— Не мисля.

— Марта ми каза, че Маргарита повърнала в час. Затова си помислих, че може да има връзка. Но нали знаеш, притесненията на майките…

— Как? Повърнала? Но… тя не ми е казала нищо! — възкликна Елеонора и в гласа й прозвуча ужасът на една майка, която вижда как дъщеря й бяга точно когато най-много се нуждае от помощ.

— Може би не е искала да се тревожиш.

— Е… може би — отговори неуверено Елеонора. — Както и да е, благодаря ти за всичко. И за обаждането.

— Довиждане, Елеонора, и много поздрави на красивата ти дъщеря, сигурно и ти си много красива.

Елеонора помълча около секунда, което за телефона е цял век, после отвърна:

— Благодаря.

След като затвори, Елеонора тръгна към стаята на Маргарита. Завари я да лежи на леглото с книга върху корема и да се взира в тавана, сякаш гледаше звездно небе.

— Свърши ли с домашните?

— Да.

— Как си?

— Добре.

— Искаш ли нещо за ядене?

— Не.

— Да не ти е призляло в училище?

— Не.

— Днес хапна ли каквото ти бях приготвила?

— Да.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Не.

Елеонора се оттегли като човек, който е сбъркал вратата. Отиде в кухнята, отвори торбата с боклука и видя най-отгоре обяда, който беше оставила на дъщеря си. Недокоснат.

Седнал пред монитора, учителят довършваше автобиографията си. Търсеше някаква допълнителна работа — преводи, сътрудничество с някое издателство… Гледаше изреченията, подредени под името му, изписано с получер шрифт, и снимката — усмихнато, гладко избръснато лице. Дата на раждане, образование, специалност, домашен адрес, семейно положение, досегашен професионален опит, езици, връзки с културни организации, награди за поезия и публикации… Под снимката с широко отворени очи и усмивка, на която би завидяло самото бъдеще, се разкриваше рентгеново изображение на живота му върху две кратки странички.