Алесандро д'Авения - Перла в мидата

Андреа слушаше мълчаливо тия вълшебни думи, докато пръстите й потъваха в тестото, и изглеждаше, че светът е хаос, от който може да възникне единствено ред благодарение на нейните трудолюбиви ръце.

— Господ ред и покой сътвори на земята, а пък дяволът после обърка нещата.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо, нищо…

— Бабо, какви очи имаше дядо Пиетро? — попита Андреа, който не бе виждал дядо си и знаеше какъв ефект ще има въпросът.

Лицето на баба Тереза грейна.

— Беше левент… какъв левент! — въздъхна тя.

И започна да разказва, че имал големи очи, толкова черни, че зеницата не се различавала от ириса, и тънки черни мустаци. Било през войната и той я помолил да се омъжи за него по време на отпуск, когато си докарал заболяване на черния дроб, като изял петнайсет яйца наведнъж, само и само да го изпратят у дома и да може да й обяви намеренията си. Старицата говореше сериозно. Спомняше си всяка подробност — как с пожълтяло лице и разтърсван от спазми коленичил и рекъл: „Госпожице Тереза, като спечеля войната, ще се оженя за вас.“

Не спечелил войната, но се оженил за нея, което било по-важно.

— Беше много културен човек, учител. Четеше ми книги на глас и научи и мен да чета.

Очите й се навлажниха и Андреа се взираше смаяно в тайната на една любов, която не свършваше никога, дори и когато изглеждаше, че вече не съществува. Лицето на баба Тереза, унесена в прегръдката на спомените, го очароваше. Тя винаги разказваше тези истории така, сякаш й е за пръв път.

След като сложиха пая да се пече, Андреа я помоли да му разкаже една от онези приказки, които бе слушала в прохладната градина на старата жълта къща с изглед към морето и аромат на жасмин. Когато нямало телевизия и хората се отегчавали по-малко. Андреа обичаше страшната приказка за Колапеше — наполовина човек, наполовина риба, който се гмурнал в Месинския пролив и открил, че Сицилия се крепи на три колони. Но едната от тях била на път да се разруши и той останал да я крепи на морското дъно.

Андреа гледаше като омагьосан с широко разтворени очи и образите се запечатваха в сърцето му като водорасли върху скалите. Такива са приказките — те смекчават острите ръбове и ти позволяват да стъпваш по тях.

Приказките на баба му винаги завършваха с едно и също изречение: „И те заживели щастливо завинаги, а ние тук седим да си чешем езиците.“ Всъщност често казваше „да се облизваме“, защото приказките умеят да залъгват не само времето, но и глада.

— Такъв е моят остров…

— Какъв?

— Люлее се.

— Но нали има Колапеше!

— Дано да държи здраво…

— Кога ще отидем да видим Сицилия, бабо?

— Когато… — Тя никога не довършваше и отправяше надалече към миналото унесен поглед, забулен в тъга.

Докато баба разказваше, Андреа рисуваше, но за тия приказки никога не му стигаха цветовете.

— Бабо, ще ми купиш ли кутия с всичките цветове?

— Когато пораснеш.

— А кога ще порасна?

— Като стане, сам ще го разбереш — каза баба му сериозно, мислейки за деня, когато това се бе случило с нея.

Герои и хора се смесваха на театралната сцена, където актьорите от трупата претворяваха „Бурята“ на Шекспир. На края на подиума седяха Маргарита, Марта, двете близначки, подпрели брадички с ръце като кукли на витрина, и Фабрицио, чието внимание се разкъсваше между сцената и нещо друго, което го разсейваше. Близначките повтаряха шепнешком края на всяка реплика. Марта едва се сдържаше да не изтича на сцената. Тя също се занимаваше с театър и посещаваше курсове, организирани от една малка компания, наречена „Обичайните заподозрени“. Марина внимателно наблюдаваше движенията на героите и следеше техните диалози, за да й хрумнат нови идеи за костюмите.

Така говореше един мъж с прошарена коса, впил въпросителен поглед в небето. Облечен с джинси и черна тениска, той пристъпваше бос между въображаем бряг и мрачна пещера, съществуваща само във виденията му. Един младеж с права руса коса се опитваше да му вдъхне увереност:

Маргарита следеше напрегнато думите им и неусетно се почувства изгубена като тях в най-коварния лабиринт на света, без да знае дали тези криволичещи коридори наистина ще я отведат някъде. Тя погледна децата на Марина. В това семейство всеки подкрепяше другия, защото всички бяха едно цяло. Никога не бе виждала толкова много свобода на едно място. На пръв поглед изглеждаше, че всеки се занимава с нещо различно и върви по самотни пътеки, но в действителност всички играеха една обща пиеса. И нямаше значение каква роля е получил всеки от тях — на шута, на краля, на войника или крадеца… Можеха да бъдат самите себе си. Важното беше „как“ изпълняват ролите си, за да успее спектакълът.