Алесандро д'Авения - Перла в мидата

За щастие можеше да дава частни уроци, иначе наистина щеше да гладува. Пазарът на невежеството е като погребалния занаят, клиентите никога не свършват.

Опитваше се да си представи лицата на момчетата и момичетата, все още деца, които щеше да срещне тази година и които искаше да зарази със своето увлечение по човешката фантазия, особено тази на древните гърци. Възнамеряваше да зареже програмата и да ги накара да изчетат цялата „Одисея“. Никой и нищо не запазва живия аромат, ако го разделиш на части, и той отказваше да разкъсва Омир. Това би го превърнало в труп. Искаше неговите ученици да надникнат в онзи свят, където той влизаше всеки път, когато четеше „Одисея“; да усетят горчивия дъх на морето, острия мирис на кръв, майчините сълзи, потта на бащата, който се завръща у дома. Искаше да ги отведе там, където достига само литературата: до сърцето на света, до същината на нещата. Изкуството бе шифърът, чрез който да се разчетат всички тези неща, станали невидими тъкмо защото се докосваме до тях всеки ден. Искаше да предаде всичко това в сърцата и умовете на трийсетте четиринайсетгодишни младежи, които за петте гимназиални години щяха да съзреят и да се превърнат в мъже и жени. Също като своя някогашен учител искаше да им даде още една възможност да успеят и да останат верни на себе си.

Той отхапа парче ябълка, зареди диска с Петата симфония на Бетховен, просна се на леглото и зачете на висок глас думите, с които утре щеше да започне първия час. Те трябваше да съдържат първите тактове на симфонията. Щеше да ги зашемети с гръмотевичните ноти на съдбата: „Та-та-та-та!“ Той размахваше ръка като диригент, унесен в мистично единение с оркестъра, и декламираше думите, които щеше да изрече пред децата като „програма за училищния живот“.

Ти си тъй млад, тъй далече от всяко едно начало, че искам да те помоля да имаш търпение към всичко, което още не е решено в сърцето ти, да се опиташ да обикнеш самите въпроси като стегнати и свободни строфи, написани на съвсем непознат език. Не търси днес отговори, които няма как да ти бъдат дадени, защото не можеш да ги изживееш. Точно за това става дума: да изживееш всичко. Сега живей с въпросите. И може би тъй малко по малко, неусетно, ще се приближиш към онзи далечен ден, когато ще изживееш отговора.

Беше напълно увлечен в речта си, когато някой заблъска с юмрук по стената и му викна да намали звука. Той се подчини, защото си представи бицепсите на Санчо. Така го бяха нарекли двамата със Стела. Съседът Санчо — бира, футбол и лотарийни билети. Съдбовното „та-та-та-та!“ заглъхна и както винаги Стела навлезе в мислите му, за да ги стопли като слънчев лъч, пронизал облаците през мрачен ден.

Изми си зъбите и плъзна език по тях, за да усети повърхността им. Прочете няколко стиха на Рембо, после изгаси лампата и вече се унасяше, когато старият му мобилен телефон оживя. Върху зеления фон на пукнатия дисплей се нижеха черни букви: „Утре на същото място. Трябва да ти кажа нещо важно. Моля те, чуй го не само с разума, но и със сърцето си. Обичам те. С.“

„Добре“, отговори той, но никой не можеше да види тревогата, пробягваща по пръстите му. От устата на жена „нещо важно“ означава обявяване на война. Страхът го накара неволно да премине в отбрана — не написа „и аз“ както обикновено (дори не му мина през ум да напише „обичам те“, това би било като да купи котка в чувал). Трудно заспа. Питаше се защо обичта, тъй проста в поезията, е толкова рискована и трудна в истинския живот. Сред мрака на нощта и собствените си мисли отправяше този въпрос към писателите, но не получи никакъв отговор и се почувства като Балзак, който към края на живота си потърсил помощ от единствения лекар, комуто вярвал — един от неговите литературни герои. И така умрял.

Същата нощ обгръщаше мислите на Маргарита като паяк, който тъче мрежа около жертвата си. Оставаха няколко часа до началото на учебната година. Чувстваше се като въжеиграч, увиснал на милион метри от земята. Без никаква предпазна мрежа.

Потънали подробности се надигаха като корали от бездната на нейната памет и всички бяха свързани с баща й. Паметта на жената не е в главата, а навсякъде в тялото. Душата и тялото й са по-единни и всяка телесна част помни най-вече кога е загубила дланта, която я гали, ръцете, които я повдигат, устните, които я целуват. Тя отново видя как се усмихна баща й, когато го попита защо в цирка винаги разпъват голямата мрежа.