Алесандро д'Авения - Перла в мидата

Беше петгодишен, имаше прозрачно лице, руса коса и пъстри кафяво-зеленикави очи. Често си говореше сам, следвайки нишката на въображаеми сюжети и образи. Мислеше си, че вече знае да чете, но в действителност разпознаваше само няколко букви, без да може да ги свърже. Маргарита го бе научила на това, както правят в началното училище — разпечатваше на големи листове огромни и изящни букви, съчетани с пъстри картинки: пеперуди и череши, джуджета и дракони. Но подложен на това изпитание, принтерът остана без тонер и Андреа трябваше да се задоволи само с половината от азбуката, а следователно и от света. На него обаче му стигаше да си измисля приказки с тези образи, които посред нощ се отделяха от хартията: лакомото джудже изяждаше всички череши, а огненият дракон се влюбваше до уши в пеперудата.

При всеки удобен случай Андреа я молеше да му направи „пук-калки“ не толкова, за да ги яде, колкото, за да слуша как пукат. Като истинска малка женичка Маргарита отказа. Харесваше й да я моли с издадена устна и жални очи. После тя се усмихна и каза:

— Чакай ме в кухнята. Идвам.

Искаше да чуе края на песента. Не понасяше да й прекъсват песните; имаше чувството, че така нещо продължава да виси недовършено във въздуха и в света, а тя не искаше да оставя нещата разхвърляни. Песента заглъхна.

Думите бяха на английски и тя не разбираше всичко, но й допадаше мисълта, че всяка сълза се превръща във водопад.

В кухнята Андреа вече бе надянал готварската престилка, която му подариха за рождения ден. Всъщност не беше престилка, а грамаден лигавник с надпис „Дежурен дегустатор“. Стоеше неподвижно с вдигнати ръце, както го бе научила баба Тереза, която забраняваше каквито и да било кулинарни операции, ако ръцете не бъдат представени в измит и избърсан вид. Чакаше Маргарита да му даде инструкции и приличаше на хирург, готов за сложна операция.

Маргарита забеляза примигващата лампичка на телефонния секретар. Не си спомняше да е чула телефона или усилената докрай музика я бе откъснала от света и неговите привидно спешни задачи, или обаждането бе още отпреди да се приберат от баба си. Имаше две съобщения. Първото бе от Ана, приятелка на майка й, която държеше да я осведоми за някаква рокля, изложена на витрина в центъра и идеално подхождаща на фигурата и очите й. „Елеонора, обади ми се при първа възможност.“

Второто съобщение беше от баща й.

Изслуша го три пъти, онемяла от смайване.

Маргарита застина. Нежната кожа на нейните четиринайсет години се втвърди, готова всеки момент да се сцепи. Неделният ден и морето тутакси излетяха навън през порите й. Зелените й очи се притвориха и пред тях плъзнаха ръждивите петна на страха. Ръцете й трепереха върху кухненската маса, зъбите хапеха потрепващите устни. Лицето й угасна като строшена крушка.

Тя тръгна към спалнята на родителите си мълчаливо, със ситни крачки, сякаш четиринайсетгодишните й крака запазваха с усилие равновесие върху изпънатата нишка на живота. Животът е нишка.

— Къде отиваш, Мита? — попита Андреа. Така произнасяше всички по-дълги думи, премахвайки средната част.

Маргарита не отговори. Отвори гардероба, където като малка се криеше в неделните утрини, за да стресне родителите си, когато се събудят. Те знаеха правилата на играта и повтаряха ритуално обичайната фраза „Хайде да събудим Маргарита, кой знае как е заспала тая мързеланка“. И тогава тя изскачаше от гардероба. Обичта и щастието бяха синоними на живота, а страхът не съществуваше. Родителите й я прегръщаха, вдигаха я на леглото и тя започваше да подскача. Неделната прегръдка отпращаше в небитието мрака на гардероба.

Сега тя отвори гардероба и й се стори, че гледа дървена пустиня. Беше наполовина празен — с онази отчайващо тъжна празнота на нещата, които сме свикнали да обичаме само пълни: басейни, чанти, детски площадки.

Хищната пустота на самотата погълна светлината на Маргарита. Оставаше единствено мирисът на изчезналите бащини дрехи и свежият сух аромат на неговия афтършейв. Точно в този миг носталгията стана доминиращото чувство на живота й, кристализирало в душевните кухини като корал — скъпоценен, защото е недостъпен.

Тя се сгуши в ъгъла като котка върху автомобилен двигател. Широко разтворените очи на братчето й я следваха и се мъчеха да разберат каква игра му е приготвила, каква непозната дума би описала тази новост. На пет години всяка загадка, дори най-болезнената, е само игра — той очакваше всеки момент Маргарита да го нападне, както тигърът Хобс нападаше Калвин в комиксите на татко му.