Алесандро д'Авения: Перла в мидата

— Затвори вратата — хладно изрече Маргарита.

Андреа се подчини и присви очи в очакване на инструкции.

— До колко да броя? — попита той иззад дървената преграда, превърната изведнъж в бетонна стена. Детето се мъчеше да преобрази в игра непоносимата болка. Ала болката поначало няма правила, ред и канони — тя е неправилна, асиметрична, незаконна.

— До безкрай.

— Какво число е това? Не го знам.

— Брой — каза Маргарита.

Търсейки помощ от късите си пухкави пръстчета, Андреа отстъпи назад и започна да брои гръмогласно откъм коридора, но още на четиринайсет взе да си измисля.

В тъмнината Маргарита се чувстваше беззащитна като мида, изненадващо нападната от хищник. Тя се мъчи да прихлупи ръбовете идеално, като врата на сейф, та да устои на огромния натиск, но не е подготвена за назъбените и остри клещи на врага. Хищникът се мъчеше да я изтръгне от сигурността на стените, да я остави празна, опустошена, като разтворена мида, подмятана от теченията. Баща й я наричаше „моята перла в мидата“. Хиляди пъти повтаряше, че значението на името Маргарита е перла. И хиляди пъти лъжеше заедно с аромата си.

Маргарита усети как сърцето й отново се разтуптява лудешки, както когато баща й я прегръщаше. То тласкаше кръвта с всичка сила, подгонено от смъртната заплаха, от болката, от отровата.

— Мита е в гардероба — повтори детето.

— Андреа, престани с тези шеги — каза вяло Елеонора.

— Къде е татко?

Елеонора не отговори.

Андреа изтича пред нея в спалнята.

— Кое число е след четиринайсет?

— Петнайсет.

— А после?

— Шестнайсет.

— А добезкрай кога идва?

Елеонора отвори гардероба и пустотата се изля навън. Дъщеря й седеше сгушена в празния ъгъл, усукала тялото си около болката — спираловидна раковина, наутилус, изграден от мъдростта на времето в съвършена геометрична пропорция около центъра. Който веднъж опознае болката, повтаря цял живот нейното ехо, както правят раковините с шума на морето.

Главата на Маргарита бе скрита между ръцете, подаваха се само кичури черна коса. Нямаше нито очи, нито лице.

Майка й седна до нея и се опита да я прегърне, но раковината не може да бъде прегърната без риск да я изкъртиш от каменната опора и да я оставиш на волята на течението. И няма значение кой го е сторил — хищник или приятел.

Андреа затвори гардероба и почна пак да брои, доволен, че вече в играта се включва и мама. Липсваше само татко.

— И ти ли играеш на добезкрай , мамо? — попита той, превръщайки тази тайна в игра.

Майката отвърна с посърнала, безпомощна усмивка.

В сянката се чуваше само дишането на момичето и жената.

— Къде отиде светът, който ми обеща? — Това бе единственото, което чу Елеонора от дъщеря си, а тонът принадлежеше на една съвсем непозната Маргарита.

— Не знам — отговори Елеонора.

Маргарита не каза нищо повече. Не желаеше да говори с майка си.

Андреа се опитваше безуспешно да брои добезкрай , търсейки грамадни числа по връхчетата на пръстите си. Но каква криеница беше това, щом ги знаеше къде са се скрили? Може би трябваше да търси татко си. Той къде ли се беше скрил?

Застана пред затворения гардероб.

— Не ми харесва тази игра! Броя, броя, а никой не печели!

Беше привечер. Учителят караше по миланските улици своя черен велосипед, осеян с ръждиви петна. Веригата се откачаше от време на време, а фарът светеше на пресекулки. Приличаше на съвременен Дон Кихот върху своя железен Росинант, но в очите му нямаше лудост, а ясен взор на човек, способен да вижда гледки, недостъпни за онези, които стигат само до повърхността на нещата.

Велосипедът му се движеше с идеалната скорост, позволяваща почти напосоки и без бързане да се вглежда в хората и фактите. Само на велосипед можеш да улавяш нещата, без да те забелязват, както умеят поетите. А той имаше очи на поет, при които не е важен цветът, а фактът, че са лъчезарни и едва удържат скрития в тях плам, както са вярвали в древността. Движиш ли се с кола, не забелязваш нищо, вървиш ли пеш — забелязват те непрекъснато. Велосипедът предлагаше идеалната позиция — да вижда, без да го виждат, докато вятърът развяваше черната му коса, освободена от задължителната за мотоциклетистите каска, и проникваше в гънките на бялата риза. Сините платнени обувки въртяха равномерно педалите.

Спря на двора, без да заключва старото колело, което никой не би си направил труда да открадне. Предпазливо пристъпи към входа, да не би госпожа Елвира — портиерката с неизменната метла в ръцете — да го чуе и да застане на пътя му. Освен портиерка, тя беше и собственичка на неговата гарсониера, а тия дни книгите — неговата неизлечима страст — бяха глътнали парите за наема.