Алесандро д'Авения: Перла в мидата

Той събу обувките си и с котешки стъпки се прокрадна до първия етаж, прескачайки всяко второ стъпало. Завъртя ключа съвсем бавно, за да не щрака, отвори вратата и се вмъкна в квартирата. Беше едностайна, с кухненски кът — общо трийсет квадратни метра. Трийсет квадратни метра, натъпкани с книги, затрупани с книги, завладени от книги.

Една книга може да съдържа целия световен хаос, но страниците й са съшити и номерирани, така че хаосът не излиза оттам. Да поръчва подходящите книги, задоволяващи интересите и изискванията му, бе рядко срещано удоволствие, на което той се отдаваше всекидневно, за да не скучае. Вярваше в книгите като в религия, намираше между редовете им повече реалност, отколкото навън по улиците, или може би просто се боеше да докосне реалността, без да използва книгата като щит.

Само едно място върху стените оставаше свободно от рафтове и на него пишеше: Timeo hominem unius libri. Боя се от човека, за когото съществува само една книга. Напълно вярно. Беше го изписала Стела с изящен почерк, но госпожа Елвира не хареса хрумването и му вдигна наема с десет евро. Дори онова, което уж трябваше да е легло, всъщност представляваше дървена плоскост, подпряна върху четири купчини книги — по три-четири във всеки ъгъл, подменяни периодично като стражи на съня в будните часове на заспиването и събуждането. Напоследък спеше върху купчина от творби на Толстой — „Ана Каренина“, „Война и мир“ (в два тома) и „Кройце рова соната“ (с която бе заменил „Смъртта на Иван Илич“, за да отстрани едва забележимия, но досаден наклон). В другия ъгъл от същата страна бяха „Моби Дик“, „Дон Кихот“ и няколко Шекспирови трагедии. Един от двата ъгъла откъм краката — този срещу Толстой — се крепеше върху „Престъпление и наказание“, „Братя Карамазови“, „Идиот“ и „Бели нощи“. Другият лежеше върху антични класици: том с трагедии на Софокъл, „Енеида“ на Вергилий, „Метаморфози“ на Овидий и една антология с древногръцка лирика.

За добър сън бе необходимо солидно четиво и прегръдката на книгите го успокояваше по някакъв странен начин. На поставка върху писалището лежеше томче на „Одисея“, разгърнато на шеста книга, тази за Навзикая — най-нежното влюбване, описвано някога в историята на литературата.

Оставаха няколко часа до първия учебен ден. Тази година му предстоеше да поеме паралелка с природонаучен профил — осем часа италиански и латински. Припомни си сцената, излязла сякаш от чистилището на Данте: кандидатите за учителски места, струпани като животни на заколение в канцеларията на Миланския инспекторат, където безплътни гласове обявяваха назначенията като трагични и неизбежни поличби. Трябваше да приеме и в крайна сметка не можеше да се оплаче. Списъците на утвърдените напомняха струйки бюрократична влага, попиващи в пясъците на човешкото нещастие. Училищата бяха задръстени с апатични учители, в чиито гърди отдавна бе изсъхнала и последната капка страст, и това осуетяваше притока на млади хора. Временното едногодишно назначение щеше да го спаси ако не от мизерията, то поне от депресията. Трябваше да се бори, за да стане учител. Преди всичко с родителите си, които непрестанно натякваха: „Ще гладуваш.“

Беше му се наложило да се премести в Ломбардия, защото тук имаше повече свободни места; вече не можеше да се справя само с частни уроци, макар че бяха много по-доходни от оскъдните часове в училището, които щяха да му носят чисто около петстотин евро на месец. Тия пари щяха да потънат в хищните джобове на госпожа Елвира, но поне му оставаше удоволствието от работата, способна да храни не само тялото, но и душата, както и от общуването с неопитните млади умове, които му бяха поверени.

Докато си приготвяше сандвич от някакви остатъци в хладилника и се наслаждаваше на дрезгавия глас на Паоло Конте, той си спомни деня, когато реши да стане преподавател. Учителят по литература му бе дал любимата си книга с поезия — стар сборник стихове на Хьолдерлин, изпъстрен с ръкописни бележки.

— Хвърли му едно око, може би ще успееш да го разбереш — каза учителят.

Както става с всеки жест, породен от специално внимание, тази книга даде богат плод — разбуди скритите му способности. Плешивият и късоглед учител бе съумял да забележи едва доловимите сигнали, предсказващи неговото бъдеще. Харесваше го и виждаше какъв ще стане, като порасне, без да набляга върху риска от безработица. Оказа се прав.

През последната гимназиална година тази книга се превърна за него в своеобразно нощно убежище. А през думите и ръкописните бележки видя за пръв път нощта: „Искряща, пъстроцветна е нощта, градът почива в ласката на мрака, над уличката пада тишина“. Без подходящи думи нещата остават невидими. Нощта, която мълчеше вън зад прозореца, за пръв път изникна жива пред него. Благодарение на думите. Не разбираше много добре тия стихове, но те събудиха в него копнеж по тайнственото. Очарова го фактът, че този странен поет боготвореше природата и бе посветил първата част от живота си единствено на стихове за сезоните. Но най-странно му се стори, че някои текстове разказваха за събития от миналия или бъдещия век и бяха подписани с италиански псевдоним. Казано с две думи, този поет бе луд. Или пък — което го очарова още повече — беше се освободил от времето и пространството и поезията му позволяваше да усеща ритмите на света във всички времена и всички хора. Чувството за свобода и вдъхновението на тихи вечери, в които покълваше непредвидимото бъдеще, го убедиха да стане учител. Или луд, което бе същото.