Алесандро д'Авения: Перла в мидата

— Ти си най-хубавото момиче на света. Моята перла. Честито! — казва той и я целува отново.

Нарича я така, защото на латински името Маргарита означава „перла“. Неведнъж й го е казвал. И често добавя: „Бях отличник по латински.“

— Някой ден може да стигнем до Сицилия. Искам да видя жълтата къща, за която баба вечно разказва, и градината със смокинови дръвчета и пълзящ жасмин по стените — казва Маргарита, имитирайки гласа на баба си.

— Непременно.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Вълните прелитат край „Перла“ — така се нарича и лодката.

— Защо всички лодки носят женски имена?

Баща й не отговаря веднага. Мълчи, размишлява и тегли нагоре думите, сякаш току-що ги е открил в дълбок кладенец. Той винаги знае всичко.

— Като дете най-много обичах книгата за Одисей. Там имаше картинка с кораба му и върху него беше изписано „Пенелопа“. Всеки моряк има пристанище и дом, където да се завръща, защото там го чака една жена, а името върху кораба му напомня защо е потеглил в морето…

Баща й е майстор на думите. Същински поет, когато поиска.

— Както мама теб?

Той кимва.

— Татко, страх ме е… да започна гимназията. Не знам дали ще се справя добре, дали съучениците ми ще са ми симпатични… Дали ще излезе нещо от мен… Дали ще си намеря приятел… Страх ме е от латинския, аз не съм като теб.

— И аз се страхувах от латинския. Още сънувам как ме изпитват за парадигмите на глаголите, а не си спомням нищо…

— Парадигми? Какво е това?

— Спрежения. Да речем…

Преди да се е впуснал в поредното безкрайно обяснение, тя бърза да го прекъсне:

— Татко, страх ме е…

В очите й напират сълзи.

— Каквото и да се случи, аз съм насреща.

— Знам, но това не прогонва страха ми.

— Значи започваш да живееш.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато се страхуваш, това значи, че вече си на „ти“ с живота. Превръщаш се в жена, Маргарита.

Тя мълчи и думата се върти в главата й. Жена. Плаши я. Прекалено е лъчезарна.

Баща й я прегръща по-здраво.

Генуезкият залив зад тях подсилва прегръдката със своите рифове, брегове, планини, умножава я до безкрай, сякаш цялата вселена прегръща Маргарита чрез баща й.

Тя вдъхва свежия му аромат, способен да я успокои и да я убеди, че е на този свят, за да го изследва, както в леководолазния курс, който изкара това лято.

„Перла“ безшумно пори вълните, а леката пяна заличава следите след нея. Няма разлика между сълзи на радост и сълзи на страх. Едните отмиват другите по лицето на Маргарита и целият свят е дар от бащата за рождения ден на дъщеря му.

Той избърсва сълзите й с показалец, напомнящ стъбло, по което полепва роса. Показва една от сълзите на Маргарита — тя блести като перла.

— Веднъж сънувах прекрасна жена с бяло палто — обяснява той. — Попитах я: „Откъде идва твоята красота?“ А жената ми отговори: „Един ден ти плачеше и аз навлажних лицето си със сълзите ти.“ — Той млъква за миг, после добавя: — Всичко ще е наред, момичето ми, всичко ще е наред…

Маргарита се доверява на тези думи, доверява се на тези ръце, не подозира, че нищо няма да бъде наред, може би затова продължава да плаче едновременно от радост и болка и не знае кое от двете чувства преобладава в химическия състав на перлите, създадени от очите й. Би искала да попита баща си, но се въздържа.

Никой не знае тези неща.

— Мита е в гардероба — каза детето на майка си.

Преди малко Маргарита и Андреа се бяха прибрали у дома. Наближаваше началото на учебната година и тази сияйна септемврийска неделя сякаш не искаше да се примири с факта, че до края на ваканцията остават двайсет и четири часа. Бяха гостували на баба Тереза както всяка неделя.

Маргарита усещаше морето в сърцето и кожата си; имаше чувството, че през тия месеци то е заляло тялото и душата й, оставяйки по линията на прибоя една от онези спираловидни раковини, съхраняващи неговите звуци и тайни. Маргарита обичаше да притиска до ухото си раковината, която красеше малката стъклена масичка в бабината къща, за да съживи спомена за ваканцията и да чуе шепота за изгубени светове, от които остава само неразгадаемо ехо, защото никой не знае азбуката му.

Ваканцията след осми клас. Искаше й се тя да продължи до безкрай — никакви домашни, никакви книги за четене. Само страхът от гимназията: ново училище, нови приятели, нови учители. Предстоеше й да навлезе в нов живот, чиито очертания бяха неясни като на акварелна рисунка. Но Маргарита се чувстваше уверена и готова да довърши тази картина. Септември й предлагаше цветовете.