Алесандро д'Авения: Перла в мидата

Баба Тереза беше червена рибка, или поне така казваше Андреа. Впрочем тя самата обичаше да повтаря с грубоватия си сицилиански акцент: Ако искаш да знаеш истината, питай малчуганите. Живееше сама. Съпругът й, дядо Пиетро, беше починал преди петнайсет години. Сега й правеха компания само внуците и Ариел, червената рибка в кръглия аквариум. Андреа можеше да я гледа часове наред. Рибката имаше бяла ивица в основата на перките, която с известно усилие можеше да се нарече красива, и две големи безизразни очи. Въртеше се из стъкленото кълбо в компанията на едно раздърпано водорасло и парче червен корал — с това се изчерпваше цялата картина на рибешкия живот.

— Бабо, не й ли е скучно на Ариел да стои вечно затворена в една и съща стая?

— Не, Андреа, червените рибки имат съвсем къса памет, само три секунди — обясни му баба Тереза. — На четвъртата забравят всичко, правят завой и започват отново. На всеки три секунди Ариел вижда водораслото си за пръв път, отърква се в корала за пръв път. Всичко му е за пръв път, никога не скучае.

Андреа не отговори — той често се укриваше в убежището на детското си мълчание, създадено от неразделна смес между фантазия и реалност.

След време баба Тереза започна да повтаря едни и същи неща при всяко тяхно посещение, кой знае дали за да ги запомнят добре, или защото тя ги забравяше твърде бързо, и веднъж Андреа каза на Маргарита:

— Баба е като червените рибки.

Маргарита го изгледа с любопитство, спирайки за момент да пише поредния есемес от три-четири думи, и се ограничи с мисълта, че в ДНК-то на брат й има нещо гениално. Всъщност това бе природната гениалност на децата, които описват нещата такива, каквито са: Ако искаш да знаеш истината, питай малчуганите. С времето баба им заприличваше на Ариел — питаше дали са сложили яйца в каймата, когато тя самата ги бе добавила преди малко. Понякога това дразнеше Маргарита, но Андреа не се притесняваше, защото за децата повторението е най-нормалното нещо на света — и той искаше преди сън да слуша една и съща приказка с едни и същи подробности.

За старците и децата думите не са средство за обяснение, оправдание или осъждане, а също като възли върху връвчица помагат да се увериш, че светът съхранява онзи невидим ред, който внася красота в хаоса на живите същества: Който не прави възел на конеца, го изпуща от иглата. Тъй казваше баба им, но никой не разбираше, че тя утвърждава една истина, простичка като готварските й рецепти: не правиш ли възли, губиш нишката. Дори и в живота.

Прибраха се у дома с тортата, опакована грижливо в хартия с лешников цвят и вързана с червена панделка от кутията, за която баба им вече не си спомняше. Маргарита влезе в стаята си и се отпусна в прегръдката на септемврийската светлина, нахлуваща през отворения прозорец. Пусна радиото, а огледалото отрази лицето й, все по-асиметрично от няколко седмици насам, обзето от някакво странно преобразяване, което удължаваше бузите, подчертаваше скулите и присвиваше прекалено кръглите до неотдавна зелени очи. Невидими ръце месеха тялото й като тесто за торта и тя би искала да пъхне пръсти в огледалото, за да се включи в този тайнствен ритуал. Тялото й излъчваше и ехо — древния и вечно нов дъх на живота.

Маргарита въртеше лице ту наляво, ту надясно, за да огледа тялото си, което се преобразяваше, и търсеше утеха в дългата и гъвкава черна коса — нея и очите си харесваше най-много. Ушите обаче й се струваха все още твърде малки и тя ги подръпваше, сякаш така можеше да ги удължи. Зъбите й бяха бели и равни, устните — тънки, но податливи на най-различни чувства; гърдите й едва се очертаваха.

Радиото изпълваше стаята с думи, слънцето със светлина, вятърът с контрастиращи аромати.

Може би лежа в мрака, може би съм повалена, или шеметно се нося над блестящата арена.

Очите на Маргарита се зареяха в пустотата. Спомняше си какво бе казал баща й на лодката, спомняше си го като популярна песничка, която не можеш да прогониш от главата си: Всичко ще е наред.

Навън светът напомняше сцена, очакваща нейния танц, и макар публиката да й вдъхваше страх, тя знаеше, че зад кулисите има хора, които я обичат и й дават сила: татко, мама, брат й, баба, приятелките.

Андреа влезе в светилището на Маргарита, без да чука, и тя не го забеляза. Хвана я за ръката, опитвайки се да я изтръгне от нейния юношески транс.

— Пук-калки! — каза детето, изпъвайки леко напред долната устна, както правеше, когато държеше да убеди в нещо сестра си. Тя просто не можеше да устои пред тази жална муцунка на коте, изоставено под дъжда.