Джеймс Патерсън - Безизходица

— Но нали детонаторът е закрепен към ръцете му? — попита Флеминг.

— Ще използваме снайперска пушка „Барет M-107“, петдесети калибър, при която куршумът има изключително висока начална скорост. Можем да сведем до минимум косвените жертви. Ще простреляме детонатора, преди самият той да има възможност да го задейства.

С Емили се спогледахме и поклатихме смаяно глави. Какви бяха шансовете да се измъкнем от тази история без повече жертви?

— Знам — додаде Чоу, — че не е идеалното решение, но е единственият тактически план, с който разполагаме.

Мрачните новини още отекваха в съзнанието ни, когато доведоха бащите на отвлечените ученици от „Сейнт Едуардс“ с кола на екипа за спешно реагиране.

Висок, привлекателен, със сивееща коса, грижливо подстригана като на всеки проспериращ бизнесмен, Хауард Париш действително приличаше на голям шеф от телевизионен сериал. Познавах лицето му от таблоидите, най-вече заради шумния му развод през миналата година. Едуин Мейсън бе по-нисък, брюнет, носеше очила и имаше по-професионален вид, макар че беше с джинси и спортно сако.

— За какво е всичко това, по дяволите? Веднага ми кажете! — развика се Париш вместо поздрав още щом пристъпи в автобуса на екипа на нюйоркската полиция за критични инциденти.

— Хауард е прав. Може ли някой да ни обясни смислено какво става? — помоли ни Едуин Мейсън.

— Вашите момчета са били отведени като заложници във Фондовата борса от един човек, чието име е Франсис Муни — заявих без никакви заобикалки. — Именно той е отговорен за похищението и убийството на няколко младежи от богати семейства през последните четири дни.

Лицето на Париш почервеня.

— Това проклето училище вчера ми изпрати бюлетин за прехвалените им мерки за сигурност. Как са позволили да се случи това? И защо точно моето момче? В училището има стотици деца. Защо моето?

— Има още нещо, което се крие зад всичко това, нали? — продължи Мейсън, като впери упорито поглед в очите ми. — Премълчавате нещо.

— Така е — потвърдих аз. — Муни се свърза с нас преди няколко минути. Каза, че иска да направим размяна. Вие да заместите синовете си…

— Ние ли? — избъбри смаяният Париш. — Искаш да кажеш, че вместо тях иска нас за заложници? Но защо?

— Освен че е психически нестабилен, Муни има досие като радикален левичар, и то още от шейсетте години — намеси се Емили. — Но в дъното на всичко това се корени крайната му омраза срещу богатите. В действията му се вплитат изопачени политически мотиви. Или поне той, изглежда, вярва в това.

— Проклети либерали! — ревна Париш. — Проклетите либерали наистина ще убият сина ми!

Мейсън смъкна очилата си и после отново си ги сложи.

— Какво значение имат причините, Хауард? — попита той уморено. — Нашите момчета са в опасност…

— Правим всичко възможно, за да ги освободим — прекъснах ги аз. — Но изцяло от вас зависи как ще се развият събитията. Не можем да ви задължим да се размените със синовете си. Дори не можем да ви дадем съвет. Няма начин да се гарантира безопасността ви. Но ако се съгласите, няма да ви спрем. Всъщност по време на размяната дори може да успеем да създадем благоприятна ситуация, за да разрешим нещата.

— Доброволното ни съгласие за мен не подлежи на обсъждане — заяви Мейсън. — Жена ми почина преди шест години. Синът ми е единственото съкровище, което притежавам. Изпратете ме на негово място.

Като подъвка розовия си нокът, навел глава, Париш втренчи поглед във вратата на автобуса. Обмисляше отговора си.

— Да, добре — изрече той накрая. — Мен също. Изпратете и мен, разбира се.

Беше ми мъчно да гледам двамата всемогъщи директори на компании, докато си сваляха саката, за да облекат бронежилетки. Много родители мислеха, че с радост ще пожертват живота си, за да спасят децата си, но на тези тук действително им бе даден този шанс. Изключителната смелост, която показаха, ме разтърси. Останалите полицаи също ги гледаха с възхищение.

— Не искам да умра, Едуин — каза Париш, докато очите му се пълнеха със сълзи. Той като че ли говореше повече на себе си, отколкото на някого другиго. — Но знаеш ли, не мога да отрека, че добре си поживях. Бях истински щастлив. Винаги съм се опитвал да давам най-доброто, на което съм способен. А ако загина, поне парите ми ще останат за момчето ми и за една добра кауза: за сдружението за създаване на лекарство срещу СПИН.

— Добре, Хауард — съгласи се Едуин Мейсън, като стисна Париш за рамото. — Точно така трябва да се гледа на всичко. Моето наследство е предназначено за фондацията „Амфар“, която също се бори с тази ужасна болест. Милиони хора ще бъдат облагодетелствани от това, което постигнахме.