Джеймс Патерсън - Безизходица

— Току-що зави надясно по „Лекс“ — каза таксиджията, като забеляза полицейската значка, окачена на шията ми. — Някакъв сбъркан кучи син преди секунди ми задигна таксито.

— Имаше ли деца с него? — попитах задъхано.

— Бяха две момчета — обясни филипинецът. — И бяха оковани заедно с белезници. Какво става, по дяволите?

„Иска ми се и аз да знаех“, помислих си, загледан по протежението на улицата.

Завих зад ъгъла и застинах за миг, вцепенен. Цялото авеню, от единия до другия край, бе претъпкано с автомобили, автобуси, камиони…

Десетки таксита се отдалечаваха в южна посока. И нито едно от тях не изглеждаше да се движи прекалено бързо. Нямаше начин да се открие в кое от тях се криеше Муни.

Извадих мобилния си телефон, за да се свържа с екипа край пътната бариера, но в същия миг някой ми позвъни.

— Майк? Аз съм — произнесе спокоен глас. Звучеше интелигентно.

Беше Муни! Онемях. Обля ме пот, докато се опитвах да си поема дъх. Пристъпих на платното, озъртайки се напрегнато за похитителя, но около мен се разпищяха клаксони. Дали смяташе да ми се подиграва? Да ми натяква, че се е измъкнал? Бях съгласен да стреля по мен само за да се издаде къде се намира.

Емили се появи зад ъгъла. Отдалеч по лицето й се четеше един-единствен въпрос: Той ли ти се обажда? Кимнах й утвърдително.

— Франсис? — изрекох предпазливо по телефона.

— Ако някой се опита да ме спре, двете момчета ще загинат — прозвуча равният му глас.

— Никой не иска да се случва това — побързах да го уверя. — Слушай, Франсис. Знаем за Пепеляната сряда, когато са загинали приятелите ти. Вината не е била твоя, човече. Не се обвинявай за това. Ти си постъпил правилно. Чух и за болестта ти. Знаем също и за работата ти със социално слабите. Ти си добър човек. С това ли искаш да те запомнят? Със смъртта на още две напълно беззащитни момчета? Това е безумие.

— Кой казва, че светът е разумен, Майк? А и няма значение с какво ще ме запомнят — изрече той след кратка пауза. — Само едно нещо има значение.

Какво му ставаше на този тип? Звучеше като някой месия, все едно вярваше, че изпълнява Божията воля.

— Защо? — изкрещях. — Защо, по дяволите, правиш това?

— Ти си католик, Майк, нали така? Та кое нюйоркско ченге от ирландски произход не е католик? Е, чу ли днешната проповед? Питам: изслуша ли днешната проповед? Защото, ако я бе слушал, нямаше да ми задаваш този въпрос.

Проповедта…

— Тогава вземи мен за заложник, Франсис. Остави децата. Каквото и да искаш да постигнеш, можеш да използваш мен вместо тях.

— Това няма да свърши работа, Майк. Сам ще се увериш. Всичко ще се разкрие пред теб. Пред всички. Не остана много. Вече съм почти до крайната си цел. Нашата крайна цел. Олекна ли ти? На мен — да.

И тогава той захлипа. Странно, но не изпитах и капка жал към него.

— Това е най-лошото, което някога се е случвало. Но няма нищо. Сигурно само аз съм човекът, достатъчно силен, за да се справи.

Муни се носеше сред натовареното движение по Лексингтън Авеню, но не твърде бързо, за да не привлича внимание. Зави точно пред един камион на куриерската служба ФедЕкс , но ловко избегна сблъсъка, като свърна рязко надясно по Петдесет и седма улица.

Не беше планирал да задигне това такси, защото бе взел кола под наем, която паркира предварително в подземния паркинг под „Сейнт Едуардс“. Но като видя таксито, спряло на оживената улица, сякаш чакащо него, тутакси реши да се възползва от възможността.

Пътуваше с похитените ученици, със запушени усти, легнали на пода, приковани с един чифт белезници. Мейсън беше с руса коса, а Париш — с червеникава, но иначе двамата си приличаха като братя. Бяха красиви, атлетични и изискани в техните ризи от британската модна къща „Бърбъри“ и вратовръзки „Поло“.

Муни знаеше, че пред тях не стоеше въпросът дали ще постъпят в колеж, а в кой именно колеж от Бръшляновата лига. Удивително, но цели двайсет и пет процента от всички дипломирали се в „Сейнт Едуардс“ постъпваха в колежите и университетите от Бръшляновата лига. В някои общински училища учениците, които изобщо завършваха, бяха по-малко от двайсет и пет процента. Неравенството обаче не свършваше с това. Бащата на Париш бе главен изпълнителен директор на „Мелън Заксоу“ — гигантска компания за домакински уреди. За изминалата година той се класира на трето място в списъка на най-добре платените ръководители в промишлеността, тъй като получи над сто и тринайсет милиона долара, както и привилегировани акции. Татенцето на Мейсън беше шеф на филиала за Северна Америка на „Такия“ — огромна руска корпорация за природен газ. Съвсем наскоро изпълзя до челната десетка със заплатата си от шейсет и един милиона долара.