Георги Ганев - Анатомия на плашилото

Изведнъж, сякаш простреляна от куршум, политнах надолу. В мига, в който вече падах, погледнах към публиката и видях, че той бе снел ръката си и ме гледаше с пронизващите си очи. Бях вързана, но летях шеметно и виждах смъртта. Въжето ме дръпна нагоре, усетих как коланът се вряза в корема ми. Дойдох на себе си в болницата. Кракът ми беше подут и това ме изплаши ужасно. За щастие не беше счупен, а само изкълчен, което не е кой знае какво успокоение. Трябваше да остана на легло дълго време. Едва бях направила първата си крачка, и се налагаше ново, принудително отсъствие от манежа.

Моят хубавец с омагьосващия поглед идваше всеки ден с голям букет цветя. Сядаше до леглото и ме гледаше. Тогава изпитвах такава лекота, олеквах като перушинка и не чувствувах никаква болка. Нито веднъж не го обвиних за сполетялото ме нещастие. Нещата се развиха толкова бързо, и то в болнична обстановка, че след една седмица, като ме изписаха, се оженихме. Когато те погледнат с такива очи, неминуемо ослепяваш. Сега знам, че това са очите на забравата, примирението, отказване от риска и големите цели. Той имаше хубава служба, широко жилище, неща, които предполагат едно спокойно бъдеще. Радвах се, че скитническият ми живот на циркова артистка е свършил. Бях потопена в такова блаженство и спокойствие, бях отпусната и сънлива, не правех почти нищо, а времето, което преди изтичаше между пръстите, вече ме потискаше със своята безкрайност. Един ден, пак така замаяна и сънлива, се спънах в едно въженце, захвърлено на пода. Не му обърнах внимание, но след като приспах детето; ми хрумна да го опъна в хола и да мина по него. Всичко беше една илюзия, самоизмама — простир, опънат на земята. Такъв опит е доста унизителен за бивша професионалистка. Направих няколко крачки и паднах. Седях на пода, спомних си височината в цирка, възбуждащото чувство за риск преди салтото и се разплаках. Опитвах се да се убедя, че не съм загубила способността да пазя равновесие, и падането се дължи на най-обикновен страх. Започнах да се упражнявам през цялото си свободно време. Лекотата, която бях чувствувала дотогава, дори, бих казала, състоянието на безтегловност, постепенно ме напускаше и започвах да усещам тялото си. Бях станала много тромава от почти непрекъснатия сън, неподвижност и обилна храна. След като преодолях страха от теглото си, придобих увереност и реших да опитам на малка височина. Не можех да си осигуря нищо подходящо и затова започнах да правя разходки по железопътната линия. Къщата ни бе близо до гарата и след като свършвах домакинската работа, излизах на разходка. Изминавах по няколко километра по едната релса, и то с обувки с високи токове. Обикновено ходех до жп прелеза, разменях няколко думи с човека, който живееше в кантона, и се връщах обратно.

Един ден на това място покрай мен профуча млад мъж, облечен в спортен екип и жълти обувки, прескочи бариерата като препятствие и ми извика: „Внимавайте, идва влак! Равновесието не е толкова важно, издръжливостта е всичко!“ Слязох от релсата и го гледах как се отдалечава. Бягаше чудесно, с устрем и вдъхновение. Исках да му извикам, че когато стане на моите години, ще разбере кое е по-важно, но влакът профуча и го скри от погледа ми. Неговата самоувереност ме подразни, накара ме за пръв път, откакто се бях омъжила, да се замисля и когато се отбих при кантонера, го попитах за неговото мнение. Той каза, че най-важното е разписанието, може би искаше да каже времето, но мисля, че тогава той се пошегува.

На връщане продължавах да мисля за онова момче и не се съгласявах с него. За да си докажа, че равновесието е по-важно, завързах шалчето на очите си и едва не ме блъсна друг товарен влак. Инцидентът бе твърде впечатляващ и за известно време ме извади от релсите. Но аз имах потребност от този, ако мога така да се изразя, начин на живот и отново поднових разходките. Новият ми съпруг бе разбрал за тях и започна да капризничи. Позволи си да ме подозира в изневяра с кантонера, а всъщност връзките ми с този човек бяха повече от невинни. Той ме информираше за разписанието на влаковете, за да не стане нещастен случай. Друг е въпросът, че беше много мил и внимателен и може би бе способен на най-искрени чувства. Най-после всички тия разправии ми дотегнаха. Взех си багажа и се върнах в цирка.

— Може би главната причина да се завърнете, е била вашата любов към професията?

Ако бяхте ме попитали какъв е моят девиз, щях да ви отвърна: „Любов и равновесие!“