Георги Ганев - Анатомия на плашилото

Заради своята чувственост, аз няколко пъти съм падала от въжето, от десетметрова височина. Но винаги съм намирала сили да се изправя, защото вярата ми в любовта беше безгранична.

След като почина съпругът ми, бях на прага на безизходицата. Той беше чудесен човек, но много сдържан, хладен и свидлив като всеки илюзионист. Все нещо му се губеше и все го откриваше в моите чанти и джобове. Беше трудно да се живее с такова недоверие, но аз го обичах със силата на първата любов и му прощавах тези недостатъци.

С асистентката си беше също много коректен и не ми даваше поводи за ревност, освен един път, когато влезе заедно с нея в един магически сандък и останаха там повече от тридесет минути. Беше много смешно положение. Публиката започна да свирка, чуваха се разни подмятания, че правят това-онова. Наложи се работниците да изнесат сандъка. Оказа се една чисто техническа причина, просто резето на сандъка бе заяло. Случи се още няколко пъти след това, само че на репетиции. Съпругът ми не издържа и ми каза: „Тази асистентка е толкова непохватна, че ще трябва да се разделя с нея. Аз имам да върша една камара работи в този тесен и тъмен сандък, а тя не може да дръпне едно резе.“

След няколко месеца си намери друга асистентка, по-дребничка, по-слаба и по-млада. Но и с нея работите не вървяха кой знае колко добре. Докато дойде непоправимото. Беше вече възрастен за такива фокуси и получи удар на репетиция. Сърцето му не издържа, сигурно му е станало лошо, а това зелено и неопитно момиче вероятно е загубило ума и дума, та се наложи да разбиваме сандъка, но беше твърде късно, за да му се даде ефикасна помощ. Откараха го в болницата и когато след седмица отидох да го видя, получи втори удар…

Последното му желание беше да го погребем в магическия сандък.

Остави ме млада и неопитна, дъщеря ми беше само на пет години. Неочакваната загуба ме изкара от равновесие и трябваше да си взема отпуск. Колегите бяха много мили с мен. Помагаха ми в гледането на детето, успокояваха ме, когато ми станеше тъжно. Правиха всичко, което е по силите им, за да мога скоро да възстановя чувството си за равновесие и да се върна на въжето.

— По това време дресьорът Рудолфо беше ли в цирка?

Там беше, но както ви казах, аз не му обръщах никакво внимание. Бях обхваната от такава дълбока скръб, че никого не виждах около себе си. Съзнавах, че е наложително да изляза от това вцепенение, от тоя унес. Така или иначе дните минаваха и аз отново трябваше да се върна на манежа. Започнах по малко да се упражнявам. В началото след прекъсването беше много трудно, но постепенно започнах да се справям все по-добре и по-добре. Увереността ми се засилваше и дори започнах да правя неща, които по-рано не бих се осмелила. Всички се радваха, макар че както винаги имаше и завистници. Те смятаха, че не било прилично по време на траура да се появявам по трико пред публиката. Представете си колко голямо е човешкото доброжелателство! Да искат от мен да изляза на представления с рокля до петите! Та аз щях да падна още на първата крачка. Рудолфо можеше да се надува с неговите сърмени пагони, а аз, клетата вдовица, да се облека в черно!

Въпросът за моя костюм предизвика криза в отношенията между артистите. В края на краищата реших да угодя на всички и направих компромис. Уших си прозрачни шалвари от черна коприна и сутиен с пайети от същия плат. Стана твърде приличен костюм и всички бяха доволни.

На представлението излязох доста самоуверена и спокойна, но още щом се качих на стълбичката, усетих нечий поглед, който направо ме пронизваше. Без излишна скромност мога да кажа, че аз съм красива жена и съм свикнала на погледи. Но това беше нещо друго. Погледнах за миг и видях в първите редове един хубав младеж, който ме гледаше, сякаш искаше да ме хипнотизира. Такива очи виждах за първи път. В тях имаше и страдание, и копнеж, невъздържаност и смирение. С огромни усилия успях да преодолея този поглед и се изкачих на площадката. Оркестърът смени ритъма и щом понечих да направя първата крачка, се почувствувах като пеперуда, пронизана с карфица. Просто се вцепених. Краката и ръцете не ме слушаха, едва не си изтървах ветрилото, с което пазя равновесие. Обзе ме сладостно отмаляване като пред сън. Музикантите повториха отново десетина такта, но аз все още не можех да тръгна. Погледнах отново към младежа и почувствувах как погледът му ще запали шалварите ми. Опитах се да предам умолителен израз на лицето си, с дясната ръка закрих за миг очи, дано да разбере, че не бива да ме гледа така. В цирка бе станало много тихо, музиката секна и всички чувствуваха моето колебание. Изведнъж се чу такава дълбока и силна въздишка, която ме разлюля като лист. Той бе поставил ръката си на едното око. Тогава почувствувах как тялото ми се раздвижи и тръгнах напред. Започнах плахо, но постепенно станах по-уверена, дори безразсъдна. Хората започнаха да ръкопляскат, колегите също се успокоиха.