Георги Ганев - Анатомия на плашилото

Докато се появи бай Дико, всичко вървеше чудесно. Вечер, когато се прибирахме в стаята, Йоан продължаваше да се въодушевява от работата си. Не мигваше по цяла нощ и наистина филмът вървеше добре. Сцената със семейството на овчаря го вдъхнови до такава степен, че го хвърли в някаква творческа треска. Дори промени сценария заради тях, така че някои от ролите отпаднаха. Бай Дико трябваше да се появява през целия филм. Загуби малката си роля и младата жена на сценариста, между впрочем една жалка масажистка, без капка дарба, но пък с достатъчно големи очи, за да прави интриги с Йоан. Тогава започнаха заговорите и клюките, но той не се предаде. Вярваше в себе си, в своето озарение. И в един миг на снимачната площадка се появи този бай Дико и обърка всичко. Неговото появяване в такъв вид бе явно предизвикателство към всички нас. Йоан беше много горд човек и не можа да понесе такава подигравка. Докато се караха заради вишневата куртка с еполетите, му се стори, че може да излезе интересен епизод, и накара оператора да го снеме в грос. Още на другия ден нареди да се проявят тези кадри. Гледахме ги — бяха направо великолепни. Такава дълбочина, такава искреност и неподправеност на чувството не може да даде никой актьор. Бай Дико като всеки хитър човек разбра това и започна да ни изнудва. Как не го увещавах, какво не му говорих — заинати се и не иска да я съблече. Дори двеста лева му предлагах, да я купим за реквизита — пак отказа.

На другия ден, беше тринадесети — Йоан изчезна. Целият екип знае, че в такъв ден той не снима и когато се падне тринадесето число, се смята за почивен. Изпитвах някаква неясна тревога и непрекъснато мислех за него. Представях си го на някаква малка гара, седи на пейка на пустия перон с глава между дланите и страда. Не издържах, качих се на колата и отидох в града. На гарата не го намерих. Беше в барчето на новия хотел, в компанията на две млади момичета. Занимаваше се с астрология. Тя беше негово хоби, особено когато му е тъжно и има млади момичета. В такива мигове в него се събуждаше някаква гадателска страст. Седнах на съседната маса, кимнах му, поръчах кафе и спокойно заслушах.

Интересно е да го слушаш в такъв момент. Мисля, че са съвсем рядко хората, които могат така проникновено и увлекателно да разказват. Йоан правеше от всички, на които гадае, герои на свои малки епизоди, на новели, което много му помагаше в написването на сценариите. Това също бе нещо, което го отличаваше от другите. Той снимаше само по свои сценарии. Критиката ги смяташе за много екстравагантни, за отдалечени от действителността. Вие помните каква бе реакцията по повод на „Да се завърнеш от Неапол“. Писаха, че сюжетът не отговарял на нашата действителност, но аз смятам, че това са само злобни подмятания на второразредни вестникарчета, които го правят не от принципни позиции, а от завист, че тяхната дарбица им стига само за да напишат репортаж от Берковица, а им се иска да похарчат малко лири, долари или марки. Йоан стоя три месеца в Неапол. Обиколи неговите най-мръсни улички и долнопробни кръчми, два пъти пътува със собствената си кола. Е, разходи имаше, но това не е репортаж, а филм, който ще бъде оценен в бъдещето.

Тогава в барчето, след като си изпих кафето, казах на Йоан: „Не забравяй, че днес е тринадесети!“ Исках да се пошегувам, разбира се, да му покажа, че всичко е наред. Стори ми се, че той не ме чу. Убеждаваше момичето, че е зодия коза, и разказваше нещо за козирога, имитираше как звънят различни звънци и му обещаваше да го снима като пастирка, наметната само с една ярешка кожа. Разбрах, че в главата му се ражда някакъв нов епизод, и затова не го безпокоих повече. Станах и понечих да си тръгна, но гласът му ме спря: „Преди малко някой ми каза, че днес е тринадесети. Този ден ще е черен за него! Като се върна, искам куртката да я няма. Иначе оставаш извън кадър!“

— Какво е искал да каже с това „оставаш извън кадър“?

Гласът му бе груб, рязък и безцеремонен, но аз си мислех, че само иска да се изфука пред момичетата. Все пак се прибрах в мотела разтревожена от това предупреждение и реших, че до вечерта на всяка цена трябва да сваля червената куртка от гърба на бай Дико. Никога не съм мислила, че една такава вещ може да се окаже съдбоносна в живота ми.

— Вероятно в този момент сте били готови на всичко?

Това, което не става с пари, става с много пари. Имах в себе си около двеста лева, вземах и от касиерката на продукцията един голям аванс и бях изпълнена с такава сигурност в успеха, че се обзаложих с колегите на една бутилка уиски. Давах си сметка колко абсурдна и неестествена е такава постъпка — да сваля дрехата от гърба на един твърдоглав и примитивен човек, който по силата на своята природа не би трябвало да обръща внимание на външния си вид. Боже мой, та той беше овчар! Трябваше да го убедя, че ако иска да спечели, а той положително искаше, е нужно да свали куртката, да облече нещо от реквизита и да си заснемем епизода. Всичко ми се струваше толкова просто, че не си заслужаваше да се мисли. Може би нямаше да успея, ако…