Георги Ганев - Анатомия на плашилото

Не съм мислил да го коля, нито нещо друго да го правя, исках само да го сплаша, гол, без палто да му взема страха, пък то какво стана. Едно мислиш, друго излиза. И ей го сега съм тука…

Жозефина Йосифова — 27-годишна, асистент-режисьор в Българска кинематография:

Сега, когато критиката и публиката отрече нашия филм, е много лесно да хвърлим цялата вина върху режисьора. Разбира се, това не му е за първи път. Той не е разглезен от критиката, защото е новатор и не върви по утъпкани пътеки. Ако искаме обаче да бъдем честни към себе си, трябва да признаем, че всички имаме вина за този негов неуспех. Като се почне от лошо скалъпения сценарий на Хаджистоянов, от когото Йоан бе подведен, просто му наложиха да го снима, та се стигне до последния осветител. А може би най-голяма вина за неуспеха имам аз.

— Мисля, че вие хвърляте върху себе си прекалено тежки обвинения.

Бих могла да понеса много повече. Аз просто бях длъжна да му помогна, да го разбера първо като мъж, а след това като творец, защото бе невъзможно да се прави такава разлика. Без него бях като изгубено дете — нито знам накъде да вървя, нито с кого. Ето затова са тежките самообвинения. Защото за мен той бе идол като творец и без да искам, а може би и от гордост забравях, че освен това е и мъж. Така рискувах да забравя и себе си като жена, но известен е баналният израз, че изкуството иска жертви.

Колко много е страдал той с предишните си две жени! Груби еснафки, които са задоволявали само насъщните си нужди, без да разберат голямата му душа! А той имаше нужда да се разкрие пред най-близкия си човек. В такива моменти, когато ме е чувствувал съпричастна към неговите мисли и идеи, той се преобразяваше. Мисълта и въображението му достигаха такива невероятни дълбочини, че просто ме беше страх да бъда с него.

Спомням си, че след като се дипломирах и се завърнах в България, първият негов филм, който гледах, беше „Инструктор“. Не знам дали сте го гледали. Накратко това е историята на един незабележим, тих и скромен човек, който иска да обясни своята социална и човешка позиция чрез правилата за уличното движение. Неговият край е трагичен — убива го една жена от неговия курс за шофьори, когато той преминава по пешеходната пътека.

След като излязох от киносалона, се почувствувах малко неловко, сякаш някой се бе пошегувал с мен. Но когато се запознах с Йоан, след няколко срещи с него разбрах колко проникновено, колко философски той е подредил всичко. Това е страхотна метафора, бога ми! Но не, те не го разбират! Те не биха могли да го разберат! Дори се осмелиха да кажат, че той случайно е попаднал в киното, че си е избрал тази професия само заради това, че тя е престижна и че заради високия пост на баща си е извадил от джоба на държавата милиони левове, за да си прави удоволствие, като снима филми. След време, когато направя първия си самостоятелен филм, те може би ще кажат същото и за мен!

Не, това са най-гнусни клевети! Този човек е роден за киното, така както и аз, и те разбират това и му завиждат. Само може би аз единствена… Като си помисля за това и изпитвам такава ужасяваща самота…

— Моля ви, успокойте се! Не бива да плачете! Аз исках да ми кажете с две думи как попадна у вас червената куртка. Ако знаех, че така ще се разстроите, не бих посмял да ви питам.

Как бих могла да не се вълнувам. Та нали оттам започна всичко неприятно. Заради тая куртка вече доста време не мога да започна работа и вися на врата на родителите си. Е, написах няколко сценария, но това е нищо. Имам такива големи планове, а все още не мога да ги осъществя. Моята бъдеща работа изисква да пътувам, да се срещам с хора, да ходя на фестивали, а за това са нужни пари. Тая куртка ми отне всичко това…

Йоан не можеше да понася червения цвят. И затова не снимаше цветно. Те дори и това не можаха да му простят. Имаше много предложения от чужбина. Предлагаха му да снима едни от най-големите, звезди, но цветно. И знаете ли как им отговаряше той? С един и същи текст на всички телеграми: „Аз лимонада не правя! При мен всичко е черно-бяло!“

— А защо не можеше да понася червеното?

Не, не става дума за определен цвят. Той беше почти далтонист и не самият цвят го дразнеше, а парадността на тази униформа. За него тя беше върхът на обезсмислените човешки стремежи. Наполеон е казал, че всеки войник носи в раницата си маршалски жезъл. Това аз мога да го разбера — всички носим този жезъл, но скришно и без да се натрапваме. Но да носиш маршалска униформа, при това не истинска, а нейна пародия, а да не си маршал, а прост войник, това не е ли пределно извращаване на намерението, стремежа и амбицията?