Георги Ганев - Анатомия на плашилото

— Научих, че при последния си филм сте имали големи неприятности е една червена куртка?

Не неприятности! Това беше направо кощунство! Нещо такова отвратително, дребнаво… Истинско издевателство над мен!

Можете ли да си представите, асистент-режисьорката ми води на снимачната площадка някакъв тип с червена куртка, с еполети и акселбанти! Ако не бях сигурен в нейната простотия, можех да си помисля, че това е заговор срещу моята особа! Представяте ли си какво щеше да каже критиката! „Понеже не може да ни впечатли с нещо дълбоко и проникновено, опитва се да ни шашка с разни лъскави работи!“ Те и без това наприказваха толкова много неща. Е, епизодът с хората от селото бил въздействуващ, обобщаващ, артистично направен, но самоцелен, изместващ встрани конфликта. А сценарият! Никой не ме попита какъв безнадежден сценарий трябваше да снимам! Ако не бях прибавил тоя епизод, всичко щеше да бъде едно недомислие.

Въобще киното е неприятна, черна работа, но не ме разбирайте криво — не бих я отстъпил за нищо. Защото това ми е занаятът — друго не мога, а и не искам да правя. И затова побеснявам, когато някои колеги започнат да се преструват: „Аз правя всичко от вътрешни подбуди, това е моята душевност, моето разбиране за света, киното е моя съдба!“, и още една камара такива превземки, които е редно да слушаш само когато си препил, за да отидеш след това в тоалетната и да се облекчиш. Не е така, драги, не е! Всичко това се прави само и единствено заради „цялото соматско кралство“ и най-вече заради стомаха. Както е казал метр Франсоа Рабле, стомахът посвещава в изкуство дори тия, на които самата природа е отказала — враните и сойките стават поети, добрите кучета — писатели и кинорежисьори, а маймуните, дето могат да запалят цигара и гаврътнат една чашка — актьори.

А може да не е само заради стомаха. Може да е от суетност, от желание за почесване на тайно място пред много хора!

И моята бивша помощник-режисьорка беше с такъв непрекъснат и непреодолим сърбеж. Взех я при мен единствено защото сме от една детска градина, както се казва. Беше ми дошла до гуша! Всичко в нея беше душа, душевност, вътрешни пориви, а всъщност това бе най-долен кариеризъм, обвит в една красива кожа от себелюбие и тщеславие, дето нямат начесване. Е, да приемем, че ме е обичала. Но тя пак не е обичала мен, а това, че съм еди-кой си, че мога да й осигурявам чесалото по всяко време, защото аз съм кинорежисьор, вдругиден ти ще си кинорежисьор, а пък в по̀ другиден ние всички ще сме кинорежисьори…

— А може би наистина ви е обичала. Може би е направила много жертви за вас?

Обичала, направила! Я оставете тая клептоманка! След като открадна червената куртка, ми сви два записани сюжета и един почти готов сценарий. Пък и за куртката не вярвам! Кой вълк ще си даде кожата, докато е жив. Кожа тъй лесно не се дава! Всеки си живее в своята кожа!

Розалия Кирчева — циркова артистка (въжеиграчка), възраст — неизяснена:

Съдбата на цирковата вдовица е ужасна! Останах сама едва на двадесет и три години, с малко дете и само чувството ми за равновесие ми помогна да се задържа на въжето. В живота е почти непосилно за една млада жена да запази равновесие. Отвсякъде е обградена с измамници, а тя самата копнее за истинска нежна любов. При такива обстоятелства никак не е чудно, че много често ставах жертва и се омъжвах няколко пъти. А как копнеех за любов, боже, как копнеех за чиста, съпружеска Любов!

— Спомняте ли си кога за първи път видяхте куртката на дресьора Рудолфо?

О, с този измамник се познаваме твърде отдавна, но никога не съм му придавала някакво значение. Откъде да знам, че след време ще стана негова жертва, че той направо ще ме хвърли на кръвожадните си тигри. Ако можех да предвидя, бих напуснала цирка завинаги. Бих се отказала от своето любимо изкуство, само да не попадна в неговите жестоки лапи.

Знаете ли, човек, когато общува дълго време с животни, сам се превръща в звяр. Сърцето му загрубява, чувствата се израждат в инстинкти и дори започва да реве като тигър. Аз със собствените си уши съм го чувала. И този рев ми разкъса сърцето. Още първия път, когато го чух, изпитах огромно съжаление и състрадание, което по-късно прерасна във възвишено и безпределно чувство. Помислих си — ето този човек е подивял! Чрез близостта си с животните той се е отдалечил от хората. Той има нужда да бъде дресиран, тоест превъзпитан с нежност и внимание, и отново да бъде върнат в своя свят, отново да възтържествува благородната власт на любовта.