Георги Ганев - Анатомия на плашилото

Моето съществуване бе унизително и безцелно, онова момче, което бягаше, ми подсказа това. То сякаш ме пръсна със студена вода, за да се разсъня. Щом като за едно младо и дръзко момче, пред което все още всичко предстои, бързината е цел в живота, то каква е моята цел. Върнах се, защото ми бе омръзнало да ходя по релси, да ме ревнуват от железничар и какви ли не още глупости. Освен това родителите му не можаха да му простят, че се е оженил за мен, и ме наричаха „циркаджийката“, а пък те бяха продавачи в бакалия. Пък и погледът му бе станал разсеян и празен и вече не можеше да ме приспива. Исках да ходя по истинско въже, и то на десет метра от земята.

— Какви бяха отношенията ви с Рудолфо след завръщането?

В първите седмици бях много напрегната, работех до премаляване и почти не го забелязвах. Той ми правеше дребни услуги, понякога държеше обезопасяващото въже на репетиции и между нас се създаде приятелство, присъщо на самотни хора. Той беше вече на петдесет години и от него не можеше да се очаква някаква любовна пламенност, макар че беше понякога внимателен и нежен. Обичаше тихите удоволствия, да си бъбрим за това-онова, да му направя кафе или да му закърпя нещо. Беше започнал много често да си къса копчетата и почти през ден ми носеше дрехите си. В такива мигове ме гледаше с благоговение и признателност, че аз, навикнала да бъда мамена, започнах да мисля, както се казва, за едно тихо пристанище. Бях все още много млада, но тоя непрекъснат стремеж към равновесие ме подтикваше да търся спокойствие и сигурност. Все със заобикалки, но впрочем доста ясно и разбрано започнах да му говоря, че е нужно да се ожени, да свие гнездо, защото идва нерадостната старост и никой няма да го погледне, освен неговите животни. Той, разбира се, се досещаше за какво става дума, знаеше, че отново съм свободна, но както ви казах, неговата душа бе изкривена и недъгава, искаше само да получава, без да дава. И наистина, какво му беше: кафето си пие, копчетата му зашити. Защо му е жена?

И една вечер дойде катастрофата. През деня му бе хрумнало, че можем да съчетаем нашите два номера. Трябваше да играя на въже, опънато над неговите кръвожадни тигри. Това беше оригинална идея. В цирка такова съчетание на номерата създава взаимовръзки и отговорности, които завършват с брак, така че приех това като предложение. Макар и да беше още проект, чувствувах се щастлива, че в края на кариерата си ще изпълнявам такъв опасен и рядък номер.

Когато дойде моят ред, малко превъзбудена и нервна, се качих на стълбичката. Опитвах се да си представя, че долу на манежа обикалят тигрите и от време на време поглеждат към мен. Рядко ми се е случвало така уверено и прецизно да вървя и балансирам върху въжето. Нито едно трепване, нито едно колебание! Изпълних номера си блестящо. Публиката тая вечер също бе очарователна и ме аплодира толкова дълго, че дори ми доскуча да стоя горе. Докато се покланях и усмихвах, погледнах и зад завесата. Зрителите не могат да видят какво става там, но аз от високото виждам всичко. По-добре в тоя случай да бях с вързани очи. Съдено ми било, когато изпитвам щастие и надежда, да видя такава кална, долна и неописуема сцена. Рудолфо със своята червена куртка държеше за ръката оная отвратителна кучкарка, някаква жалка дресьорка на кученца, а с другата, представете си, сладострастно галеше рунтавата й болонка. Това долно кученце беше всеизвестна драка в цирка и неговата господарка се гордееше със злия му и подъл нрав. А изменникът, душевадецът го галеше с ръка и то доволно примижаваше с очи. Хвърлих ветрилото си по тях, но то се разтвори и взе да пада бавно като перушинка…

— Била сте твърде превъзбудена, но според мене напразно. Може би всичко е било твърде невинно… Това ли беше краят на вашите приятелски отношения?

Няколко дни Рудолфо ходи като болен и търсеше начин да ме заговори, но аз бях като буца лед. Подлецът ме преследваше навсякъде, дори се осмели да се качи горе на въжето при мене, макар че му се виеше свят от високото. Оправдаваше се, че това било съвсем колегиална близост, обмяна на мнения или нещо подобно, че обичал само мен. Ако е така, защо не го ухапа болонката?

„Ще те науча аз какво е любов!“ — заканвах му се и непрекъснато мислех за отмъщение.

Една вечер дойде, носеше червената си куртка, разпрана под лявата мишница. Сигурно нарочно я беше разпрал. Падна на колене и ме помоли да му я зашия. Милостиво сърце имам аз — казах му да я остави и го изгоних.