Георги Ганев - Анатомия на плашилото

— А вие чели ли сте неговите книги?

Същия въпрос ми зададе и Кънчо. Познавам Стоян Т. Хаджистоянов, защото живее срещу нас. Някога бе написал очерк за майка ми. Виждах го почти всеки ден, надвесен над машината си. В детските си години си го представях почти като дядо Вазов. Прегледах една-две негови книги — скука и безкрайно бърборене на битови теми, най-малкото на петстотин страници. И въпреки това се обявих в негова защита. Мисля, че разбирате защо. Единствено, за да ме забележат, да не бъда толкова безлична, захвърлена като парцалена кукла на дивана.

Кънчо заряза всички, дойде и седна до мен. Известно време мълчаливо ме гледа с кривогледите си очи. Разговаряхме около половин час, през което време той все повече и повече се убеждаваше, че съм едно неочаквано откритие, че е невероятно такъв ум и култура да се намират в едно осемнадесетгодишно момиче. Сега момичетата си падали по музиката, чувствата и желанията им били „диско“ и не стъпвали в библиотека. Казах му, че имам много време за четене, понеже никой няма нужда от мен. Той скръбно нацупи хубавите си устни и лицето му помръкна в някаква обидено-меланхолична гримаса. Очаквах, че ще ме зареже, но той внезапно ме хвана за ръката, каза, че тука вече било скучно и шумно, и предложи да отидем на друго място, където спокойно можем да разговаряме. Толкова много приказки, за да бъда приобщена към една мъничка подлост, отпечатана във вестник!

В стаята бе много задушно, кафе въобще не се сетиха да направят и аз се съгласих. Пък и защо да не им взема литературния критик и да ги оставя да си блъскат главите кое е истинска литература и кое не е.

Кънчо бе дошъл с връзка вестници, в които бе статията му, взе ги и ние тръгнахме. Попитах го защо му са толкова много, а той ми каза, че щял да ги раздава на познати писатели. Докато вървяхме безцелно по улиците, ми хрумна да го поканя вкъщи и да му дам тетрадката със стихотворенията. Казах му, че не ми се ходи по никакви заведения и мога да го заведа у дома. Очаквах, че това предложение ще го изненада, но той прие всичко твърде спокойно и само попита дали е удобно.

Всъщност бях забравила, че не съм сама, и излезе, че съм го излъгала.

Щом отключих вратата и влязохме в антрето, чух как в хола скочи от дивана нашият доберман и преди да успея да му извикам, сам изненадан от срещата с чужд човек, Цезар се хвърли върху него с бесен лай. Захапа връзката вестници, но скоро разбра, че това е хартия, и започна да налита към свободната му ръка. Лицето на Кънчо посивя от страх. Аз също се изплаших и машинално извиках: „Легни!“ И тогава се случи нещо толкова невероятно и смешно, че половин час не можах да се успокоя. И Кънчо, и Цезар веднага се проснаха на земята. За Цезар това бе съвсем нормално. Той е добре обучено и дисциплинирано циркаджийско куче. Хванах го за каишката на врата и го затворих в мамината спалня. Той лавна още няколко пъти и се успокои. Когато се върнах в антрето, Кънчо едва се беше приповдигнал от земята, краката и ръцете му трепереха и гледаше уплашено. Започнах отново да се смея. Той се изправи обиден и тръгна към вратата. Неговото мъжко достойнство бе накърнено, аз съзнавах това, но не можех да потисна този пристъп на смях. Хванах го за ръката и дълго го молих да не ми се сърди. Ах този Цезар, ако не беше той, колко неща нямаше да се случат!

Влязохме в хола, налях на Кънчо един коняк, запали цигара и се успокои. След пет минути вече се смеехме заедно и нелепото положение вече не му се виждаше толкова обидно. Каза ми, че някога също имали куче, но не толкова голямо. Споменът за кучето го върна в детството му и той започна да разказва за себе си. Родил се на село, баща му и майка му били прости и неуки хора, а в него още от малък имало нещо особено. Прописал на осем години. После писал и в гимназията и университета. Печатал тук-там по някое стихотворение, но книга не можал да издаде. След като завършил висшето си образование, станал учител в гимназията на един окръжен град. Там покрай уроците започнал да пописва и критически статии в местната литературна притурка. „Аз ще ям хартия, ще пия мастило, но ще успея!“ каза ми той. В гласа му долавях някакъв фанатизъм. Говореше много искрено, с горчивината на неуспял поет и аз постепенно забравих първоначалното си чувство на неприязън. Аз също се смятах за неуспяла, страдах заради него, защото чувствувах какви мощни, непосилни амбиции разтърсват тоя човек. Той беше същият самотник като мен и това ни сближаваше.