Георги Ганев - Анатомия на плашилото

На следващия ден намерих стъклена вата и я напъхах под подплатата. Да разбере мъките, на любовта!

Беатриче Кирчева — 18-годишна, кандидат-студентка:

Какво е любовта? Какво е любовта — това бе основната ми мисъл през последните месеци. Бях зелена и наивна глупачка и си мислех, че любовта някой е длъжен да ми я даде заедно със зрелостното свидетелство. Не че въобще не съм се влюбвала. Влюбвала съм се, но никога не съм обичала. А може ли човек да опознае нещо, когато го гледа само от едната страна. Ходех по улиците, влизах в магазините и книжарниците, носех едно предчувствие, че нещо хубаво ще се случи в моя живот, но никой не забелязваше това. Не съм кой знае колко привлекателна, а пък името ми направо те удря в земята. Да не смееш да кажеш как се казваш!

Грохнала, с подбити крака се прибрах вкъщи. Мама беше на турне с цирка в чужбина, готвех само за себе си, не се налагаше да разтребвам, защото спях като котка на дивана в кухнята и часовете вкъщи, без грижа и работа, бяха още по-тягостни. От време на време Цезар идваше, подушваше ме и сбърчваше нос — миришеше му на самота. Поглеждаше ме с добрите си очи, отиваше до вратата и там скимтеше, докато не го изведа. Понякога си мислех, че не аз, а той води мене за каишката и иска да ми покаже колко е хубаво да се разхождаш. Скитничеството започваше отново, още по-самотно отпреди, защото всички гледаха голямото, породисто куче.

Късно вечер сядах пред справочника и купищата литература, но скоро ми омръзваше. Беше лято, макар и градско, потопено в шум и светлина. Нямаше щурци и жаби, но понякога вятърът донасяше мирис на нощна зеленина. Тогава изваждах тетрадката си и започвах да пиша. По това време написах много безсъдържателни и сълзливи стихотворения, от които запазих само няколко. Единственото им достойнство е, че са искрени.

Един ден ме покани на гости мой приятел. Беше издал първата си стихосбирка — салфетка, сгъната на четири, но с много хубави стихове. Това беше поводът, аз се радвах на неговия успех и естествено отидох. Бяха се събрали няколко млади и интересни хора и се водеше разгорещен спор все около болезнената тема — печатане и издаване. Едно от момчетата направи доста странно, но интересно предложение. Според него ръкописът трябва да се прочете от редактора и ако има някакви качества, да бъде одобрен. Подписва се договор и авторът получава своя хонорар. След това сам определя тиража и оттук нататък книгата става негово дело. С бележка от издателството той получава заем от ДСК, с който покрива производствените разходи. След отпечатването книгата се изпраща в книжарницата. Известен процент получават книгоразпространителите, всичко останало отива за погасяване на дълга. Ако в срок от две години книгата не се продаде, той е длъжен да внесе недостигащата сума, както и предвидените в такъв случай лихви. По този начин бъдещият писател мислеше, че ще бъде прекратен приливът на глупави и безинтересни книги.

Спорът стана още по-разгорещен, но в този момент дойде Кънчо. Той бе най-възрастен от всички, отдавна познат в компанията и се ползваше с голям авторитет. Попитаха го какво мисли за това, но той ловко отклони разговора и го насочи към току-що отпечатаната негова статия в една провинциална литературна притурка. Той прочете статията много артистично, като често правеше обширни коментари на някои места. Когато свърши, всички му ръкопляскаха. Може да съм невежа, но никога не съм слушала нещо по-безпринципно и лакейско. Статията беше написана много добре, ерудирано и силно. Ставаше дума за двама писатели, на единия му забравих името, а другия вие го знаете, той минава за жив класик. Чрез тази статия, така както я разбрах аз, Кънчо искаше да направи своя непочтен критически удар. Неочаквано за всички, както си стоях тихо, взех думата и много разпалено защитих писателя Стоян Т. Хаджистоянов. Не че толкова бях убедена в тая защита, а защото исках да натрия носа на Кънчо. Още когато го видях, той не ми хареса, макар че беше симпатичен, дори красив. Смущаваше ме лекото кривогледство и неговият особен хлъзгав поглед. Оприличих го на крадец, който, докато целува ръката на гостоприемната домакиня, тайно поглежда къде могат да бъдат скрити сребърните лъжички. А може би това бе една невинна неприязън на младо и непривлекателно момиче, което предпочита да говорят за него вместо за това колко прозорлив, колко интелигентен и какво бъдеще има един млад критик, който е написал такава блестяща статия. Всички ме гледаха с присмех и съжаление. Как е възможно човек, който има някакво понятие от съвременната литература, да защитава един толкова безнадежден, овехтял писател.