Георги Ганев - Анатомия на плашилото

„Отивам в града, че рекох да се обадя. Гледам, палиш пещта. Моню ли ще си идва?“

Моню, Моню, рекох му. Че чакай да ти дам пари за цера!

„Остави сега, като се върна, ще ми ги дадеш. Рецептата ти нали е в мен?“

Че в тебе ще е, къде ще е! Ама как тъй без пари? То моето лекарство скъпо, викам му аз, ама той не ме чу. Изтири се към спирката, щото май идеше рейсът.

Влязох си пак вътре и с голяма мъка успях да дотътря масата под крушата. Моню обича да яде на теферич. Пък и тя, крушата, като се разлистила, всякакво пиле цвърчи из нея. Искаше той, Моню, да я сече, че била дивачка, ама то и дивото помага на човека. И крушенца може да направиш, пък и сянка ти варди.

Замая ме нещо, отмаля ми и ми се завъртя пред очите, че приседнах на земята. Изведнъж се уплаших, че може да ме завари тъй, да се стресне детето, като ме види! Старото всеки го чака, все със страх живее! Подпрях се на ръце, че се вдигнах. Боже, че нали аз само за него живея, той ми е едничък останал, той ми помага да се изправя днес, а утре да живея. Голямо дърво бяхме, корен и клонче остана. Неговата орисия е и моя. За двама тегля аз, един път заради мене си и един път заради него. Отгледах го, изучих го и после, като посъбрах оттук-оттам, му купих кола. Да се вози детето, за хубав живот да не е петимно. Че то не му и прилича на такъв голям човек, началник, да ходи пеш…

Как върви това време, боже! Докато се огледаш, то станало пладне. Друг път, кога не го чакам, няма край тоя ден и като мръкне, всичко като насън — отишъл си денят!

Извадих баницата и я сложих да поизстине. Турих на масата и една бяла кенарена покривка. Той, Моню, ги обича тези, табиетлийските работи. Ама докато учи в училището, че после и в София, все по столове се хранеше и му се развали стомахът. Не може да яде какво да е.

Втасах най-сетне. Майчице, излезе ми душата, ама не го посрещнах на празна маса. То какво ли толкоз съм сложила! Таман седнах и ей го, иде си…

Какъв е хубавец, бабиния, висок, едър, на дяда си Симеона и името и кокъла носи. Моньо, синко…

Прегърнах го. Боже, туй ми е на мен радостта и животецът, жив човек, мой човек да прегърна. Блазе на тая жена, дето ще го прегръща. Да ще господ още малко дни да ми даде и сватбата му да видя, че тогава да ме прибира.

Седнах срещу него, а то детето — яж, бабо, вземай, бабо! Не смея да му кажа, че като го гледам, се наяждам и напивам. Нервено е понякога момчето, не обича тъй да му се приказва, че нали без майка расна горкото, глезотии не търпи.

Като се наяде, Моню ме качи на колата и отидохме на гробищата. Стоеше настрана от гробовете на майка си и баща си и гледаше в земята. Тогава си помислих, дали ще бъде срамно, ако един толкова голям мъж се разплаче. Дядо Иван, дето му умря момчето, всяка събота ходи в града с рейса. Разправят, много плачел на гробищата, ама то ще е, защото чедото му в градска земя го туриха. Селските гробища опустяха, къпинак и тръни само! Че как да не му стане мъчно на човек? Ама аз си знаех, че Моню ги жали нашите, но не вярвах да се разплаче. В града човек вижда всичко и обръгва. Много народ на едно място, много мре. А на село един умрял и всички знаят, с добро го спомнят и лошав да е бил. Ей таквиз работи си мислех, наведена над гробовете.

Поплаках си скришом, докато скубех бурена. Налях нова вода в бурканчетата, китки сложих и вощеници им запалих.

Качихме се в колата и тръгнахме обратно. На връщане той взе нещо да се мръщи, като че ли го е яд на някого. Не го попитах. Ама не ще се е сърдил на мене, защото ми помогна да сляза от колата. Влязох в мазата да му приготвя туй-онуй за из път, а пък той си запали цигарата.

Друг път ще легне да си почине, ще стане, ще оправи нещо. Сега не се заседя. Усетих, че му е нещо припряно. Беше още по-начумерен, ритна едно пиле, дето се втурна да му кълве цигарата, кога я хвърли на земята. Сбогувахме се надве-натри. Нито аз питам, нито той казва защо бърза. Колата му избръмча зад завоя и се дигна само прах. Сълзите ми рукнаха от очите и си помислих, че го виждам, за последен път. Ама ние сме тъй, старите хора. Все мислим, че ни е последно…

Докато шетах и прибирах по двора, се залисах с работа и спрях да плача. Пък те старешките сълзи бързо минават, изплакала съм се вече! Беше ми мъка, не ми се стоеше сама и рекох да взема пари и да ида у Стоянови. Да го почакам уж да ми донесе лекарството и да се поразтуша на приказка с майка му.

Влязох в стаята и намерих кърпата, дето си държа парите. Беше вързана на възел, както съм я оставила, ама пари нямаше. Взех да забравям, боже, че си помислих дали пък не ги дадох на Стоян, ама се сетих, че не рачи пари.