Георги Ганев - Анатомия на плашилото

Не си спомням кога и как се запознахме със Симеон. Той често идваше в магазина, но си излизаше все с празни ръце. Минаваше покрай топовете с платове, опипваше ги и дори не ме поглеждаше. Беше висок, с артистично сресана коса, която на слепоочията бе взела да побелява, макар че изглеждаше доста млад. Не мога да кажа, че беше строен, защото беше малко пълен, но в никакъв случай дебел. Приличаше на бивш манекен, който сега е готвач. Поздравяваше ме учтиво, разменяхме по някоя незначителна дума и си отиваше, без да каже какво търси. Сигурно ви се е случвало подобно нещо: срещаш често един човек, без да искаш, започваш да го поздравяваш, а не знаеш нищо за него. Един ден той пак дойде, но този път се задържа повече. Заговорихме, но той пак не каза нищо особено. Нито с жест, поглед или намек показа, че гледа на мене като на жена, Намирам, че съм доста привлекателна, и винаги се вбесявам от тия мъжки погледи, от тия извръщания, които те карат да се чувствуваш като окачена на ченгел. Симеон не беше такъв. Каза ми, че идвал толкова често, понеже искал да си купи плат за сив панталон с вишнева нишка. Извади петдесет лева, каза, че току-що ги получил от баба си, а той бил голям прахосник, и ме помоли да ги остави при мен, та когато се появи такъв плат, да отрежа за един панталон. Остави парите пред мен и бързо излезе от магазина. В това нямаше нищо неестествено, ние вече бяхме, кажи-речи, познати и аз можех да му свърша такава услуга, без да се чувствувам обвързана. Но стана точно обратното. Цял ден мислих за него. Няма какво да крия, харесвах го и същевременно изпитвах неясна тревога, като че ли съм извършила престъпление.

Вечерта като се прибрах, направих скандал на Ташко. Изведнъж ми хрумна мисълта, че оня мъж е подставено лице и се опитва да ме шантажира. Ташко не реагира и аз разбрах, че съм се излъгала. Въпреки това го нарекох ревнивец, казах му, че непрекъснато ме следи, че неговата маниакална мнителност в края на краищата ще му донесе рога, които ще носи напълно заслужено. В думите ми нямаше капка истина, но бях неестествено възбудена и по този начин исках да залича мисълта за оня мъж, от когото изпитвах вече инстинктивен страх. Много от глупостите, които вършим в живота си, се дължат на страха, че ще загубим нещо. Тогава аз действително се страхувах, че ще загубя Ташко. По-точно страхувах се да не загубя чувството за сигурност, което ми създаваше той.

Няколко дена след това ми направиха внезапна ревизия. Дойде един ужасен човек, един невъзможен дърт женкар. Сметките ми не се оказаха в ред и се наложи да използвам парите на Симеон. Още на другия ден взех от Ташко петдесет лева и ги оставих в един ъгъл на чекмеджето. През всичкото това време ме измъчваше мисълта, че този човек може да не си потърси парите. Мислех, че той просто ме е купил за петдесет лева.

Изминаха няколко месеца и бях почти забравила за случая, защото парите създават неудобство само когато мислиш за тях. Вече не се измъчвах така и когато си спомнях понякога, гледах на станалото като на някакво смешно недоразумение. Когато Симеон се появи, неочаквано разбрах, че съм се лъгала. Видях през витрината как слезе от колата си и ръцете ми се разтрепераха. Овладях се много бързо и когато влезе в магазина, се поздравихме като стари познати. Беше мрачен, дори навъсен и разбрах, че е преживял нещо неприятно, че има тежки грижи. Попита за плата и аз му отговорих, че още не са го изтъкали. Опитах се да се шегувам, да го развеселя и същевременно да прикрия треперенето на гласа си, но той само болезнено сви чело. Каза, че ще дойде пак, едва-едва докосна ръката ми и излезе.

Вечерта пак направих скандал. Ташко се бе опитвал да забърка някакъв сладкиш и бе изцапал всички съдове. Стоя на мивката до късно през нощта и, естествено, спа самичък.

Така, без любовни обяснения, като хора, които отдавна са били заедно, ние започнахме да се срещаме със Симеон. Отначало това бяха срещи на едно кафе, с озъртане и шепот, при което имитирахме колегиални отношения. После започнах да ходя у тях или излизахме с колата му извън града. Най-често ходехме на мотела. През всичкото това време Ташко бягаше и спокойно вдишваше и издишваше. Подозирах, че знае нещо, но не се издава и несигурността ме изпълваше с още по-голяма неприязън.

Най-после успях да намеря плат, какъвто търсеше Симеон. Купих му, но реших да го подаря на рождения ден. Вече бяхме толкова близки, че знаехме и празниците си. По режима си Ташко него ден трябваше да направи пълна тренировка, което ще рече четиридесет и два километра. Щеше да се върне следобед, веднага след банята да се просне в леглото и да се събуди на сутринта. Бях си уредила един болничен лист и можех да посветя на Симеон цяло денонощие.