Георги Ганев - Анатомия на плашилото

За празника нямаше никаква подготовка, защото бяхме решили да бъдем само двамата. В един мотел, близо до града, Симеон имаше приятел барман и обичаше да ходи в неговото заведение. Този барман го уважаваше много и му правеше разни услуги. Предложих да отидем при него, защото на мене също ми харесва. Заведението е встрани от пътя, в една горичка, доста спокойно и приятно място. Не че ме беше страх, но защо трябва да се набиваш в очите на хората! Те само това чакат — да им влезеш в устата!

Тръгнахме с колата и докато пътувахме, му казах, че по този път минава маратонското трасе на Ташко, но не бива да се тревожи, защото той още не е тръгнал. Симеон никога не се интересуваше от мъжа ми, сякаш бях вдовица. Редките разговори, в които ставаше дума за него, той отбягваше съзнателно, може би, за да не поддържа излишно напрежение у мен. А може и да ме е ревнувал!

Тогава той прояви неочаквано желание да го види как бяга. Това не беше трудно, защото познавах добре маршрута. Ташко го коригира няколко пъти, но никога не го променяше. В първите месеци след сватбата ни, когато това ми беше интересно, ходех с него, за да не стоя сама вкъщи, и няколко пъти съм му засичала времето. Но едва ли съм изпитвала по-голяма самота и скука оттогава. Да чакаш един човек, който ще се появи след два-три часа! Бях още много млада и глупава, седях на едно хълмче сред лозята и оттам гледах как мъжът ми гони вятъра.

Барманът Рафаил ни посрещна чудесно. Открай време кухнята на заведението се славеше като много добра, но този път той се бе постарал да ни приготвят нещо специално за обед. След като обядвахме, Симеон настоя да отидем и видим как бяга Ташко. Взехме бутилката с останалото уиски и тръгнахме пеша към малкото възвишение. Аз носех със себе си плата и реших да му го подаря точно там.

Едва се бяхме изкачили на върха, когато видяхме долу в ниското да се приближава Ташко. Дотогава Симеон говореше много, беше весел, смееше се и разказваше вицове. Изведнъж усмивката му застина, лицето му стана сериозно, някак си вглъбено в нещо далечно и непознато. Сега си мисля, че в оня миг той е завиждал на Ташко, че в него е виждал Маратонския вестоносец и макар в много неща да превъзхождаше мъжа ми, си е давал сметка, че е един запъхтян чиновник.

Когато Ташко се скри в малката горичка, той махна с ръка и мрачно каза: „На оня свят твоят мъж ще гони зайци, а аз ще паса патки!“ Прегърна ме внезапно и бурно и понечи да ме свали на земята. Не бях свикнала на такива грубости с него, извиках и го отблъснах леко. Придадох на лицето си тържествен вид, така както ни учеше ръководителят на кръжока по художествено слово, честитих му рождения ден и му подадох пакета. Симеон нервно разкъса хартията, измъкна плата, тупна го като одеяло и го разстла на земята. Измърмори нещо като одобрение и доста грубо ме събори върху парчето плат…

Райна Симеонова — 72-годишна, починала:

„Ох на баба пиленцето, ай, мъничката ми ярчица. Ела, пиленце, баба ще ти даде житце да си напълниш гушката, че си има баба внуче…“

Загащих ярката между дувара и връшника. Щом я улових, взех да й говоря нещо ласкаво и успокоително, но тя крякаше уплашено. Усещала е пътя към дръвника. И моето сърце се разтуптя като нейното. Боже, боже, остаря се вече, види се краят, ама все още мога да си заколя сама.

Като ошетах ярката, сложих съчки на огъня и го раздухах с престилката. Съчките ги бях насякла одеве, че да не се трепе момчето. Миналия път кога си идва, взе да сече дърва и вършина, ама си съдра гащите. Горкото дете, само-сиротинко, дадох му петдесет лева, че да си ушие нови.

Кога усетих, че ми премалява, влязох вкъщи. Едва-едва се дотътрах. Шишенцето го бях оставила някъде, ама го забравих, че и не видя божем. Намерих го на масата, взех го и отворих капачето. Кога погледнах, то ми останало само едно хапче. Глътнах го, ей тъй, без да пия вода. Симеон, кога беше болен, сума хапчета изгълта, ама все с вода, защото му засядаше на глътката. Моето хапче хем малко, хем бяло и лесно се гълта…

Глътна ни тя вече черната земя, боже, боже… Като едно бяло хапче ни глътна, ама ще се изцери ли, ще се насити ли…

Като излязох на двора, слънцето се беше вдигнало отсреща на баира. Мари, Райке, кога ще втасаш ма, кога ще сколасаш? Сбутах огъня под пиростията и взех да редя пещта. Без баница да си срещна детето, че аз по-добре да съм умряла! Той, Моню, много обича баница.

Откъм портата се окашля мъж. Че кой ли ще е?

Повика ми на име и тогава го познах. Стоян, беше.