Георги Ганев - Анатомия на плашилото

Е, това е де! Заради туй стана цялата разправия. Ония най-много от това се подразнили, че съм ги наричал така. А пък то „мехльо“ е нещо като галено име. Произлиза от механизатор. Те бяха комбайнери и по тази логика може би трябваше да им викам „комби“. Много обидно! Нас непрекъснато като ни карикатурят във вестниците!

С две думи, бях определен от щаба за прибиране на реколтата да ръководя и приветствувам другарската среща на комбайнери от района по случай предсрочното прибиране на реколтата. Натовариха ме с организацията и понеже имах приятел барман в един мотел край града, реших, че там ще е най-добре. С хората се познавах съвсем бегло и си помислих, че ще ми бъде скучно цяла вечер. Затова още през деня се обадих на Ана, моя колежка, че вечерта ще я водя там. Тя се съгласи веднага, защото и друг път съм я водил и знае как умея да си живея. Постави обаче и едно условие. Да вземем и Румяна, нейна приятелка, която се чувствувала самотна, била изпаднала в депресия и разни други женски номера. Тя работеше в друг отдел, но се познавахме. Няколко пъти я бях канил на кафе, но все ми отказваше. Съгласих се да дойде с нас, защото това беше една възможност да се сближим. Освен това Ана понякога изпадаше в такива мрачни настроения, че беше трудно да се търпи. А Румето беше интересна, бях чувал все хубави неща за нея. Тя беше приятно момиче. Имаше големи, кафяви очи, които понякога ти се струва, че се изпълват с блясъка на тихата лудост. Такива жени винаги са ме привличали. Мисля си, че нестинарките имат такъв поглед.

— И Красимира Ташкова ли имаше такъв блясък в очите?

А, че откъде се познавате с нея? Няма значение, аз не държа на такива работи. Не съм ревнив, пък и тя вече отдавна не ме интересува. Не обичам вдовиците. Тя се хвана за мен, защото мислеше, че съм артист или нещо подобно и мога да осъществя амбициите й. А аз съм артист, но в живота. От театъра познавам само пожарникаря, защото е от нашето село.

Всъщност, ако се върнем малко назад, ще видим, че и тя има пръст в тази глупава история. Краси продаваше вълнени платове и шевиота го купих от нея.

Колкото до огъня, тя беше като подпалено стърнище, лумва бързо, а после дава само пушек, от който ти се насълзяват очите и кашляш. Колежката Ана пък беше като бенгалски огън — не гори, а хвърля искри. А Румето приличаше на оная кафява тухла, дето дядо ми си я слагаше под кръста. Малко я натоплиш, а тя дълго време изпуска топлото. След като изстине, пак я туриш на огъня и след минута, тя пак топла.

По това време аз познавах съвсем бегло Румяна. Естествено, че не мислех такива неща за нея. Може би само подозирах каква всъщност е тя.

Ана и Румето тихо и кротко си седяха на задната седалка. Ана беше зад гърба ми и ме гъделичкаше по врата.

„Имаш врат на кмет, а си само главен специалист!“ — каза тя и се разсмя. Щях да й отвърна, както си знам, но присъствието на Румяна ме притесняваше и затова пестях солта за по-подходящо време. Сдържаше ме нейната невинна, кукленска физиономия. Като вземе да мига на парцали с тия големи мигли и само чакаш дали ще каже „мам-ма“. Исках да й направя впечатление на сериозен и мълчалив човек, макар че мене ме знаят като главен специалист по вицовете. Поглеждах от време на време в огледалцето за обратно виждане и гледах ту очите и, ту коленете й. Имаше хубави закръглени колене. Седеше облегната назад, дънковата й пола се бе вдигнала и аз можех да ги гледам. Тя усети погледа ми, смути се и придърпа полата. Усмихнах й се в огледалото, тя видя това и наведе глава. Докато стигнем до мотела, въобще не ме погледна. Помислих си, че това е също добре. С такива божи кравици е по-интересно.

Когато паркирах на служебния паркинг, където разтоварват стоката, Рафаил се показа от задния вход. Рафо е много мой човек, с изострена интуиция за времето, в което ще пристигна, защото аз не му давам даже и в ръка, ами направо в гушката. Посред нощ да го събудя, за мене ще има и питие, и легло за двама. Но тоя път нещо се бе вкиснал. Настани ни както трябва, обслужи ни и поиска да му платя, преди да отида на село. Като че ли искаше да се докара пред момичетата, а на мене каза: „Чакам, братче, всеки момент ревизия!“ Не обичам да правя пазарлъци и му платих уискито и спането и останах без стотинка. Направо си бях объркал нещо сметките. За вечерта не се притеснявах. Комбайнерите не са стиснати — печелят, ама и харчат.

Оставих момичетата на Рафо и казах, че трябва да прескоча до село и ще се върна бързо. Не че имах някаква работа, но не бях си ходил отдавна и исках да използвам случая, че съм наблизо. Пътят е десет минути, защо да не отида да видя старата.