Георги Ганев - Анатомия на плашилото

Тя ме чакаше седнала до масата и като влязох — беше позадрямала, — хвърли се на врата ми. Извърнах настрана главата си, защото, макар и да бях само близнал, се страхувах да не ме усети. Много я е страх, когато пия и карам.

Седнах на масата и си откъснах от пилето. Не ми се ядеше, но за да не я обидя, дъвках така, както се дъвче дъвка. Баба ме гледаше, готова всеки миг да заплаче. Друг път ще ме попита имам ли пари, нямам ли, а сега — нищо. Пък мен точно там ме стяга чепикът…

Казах й, че имам работа с едни комбайнери и не трябва да се бавя. Тя стана, забради си нова забрадка, защото имаше неписан закон, като си дойда на село, да отидем на гробищата. Това й беше една от малкото радости, макар че каква радост е да ходиш на гробища, и й стана мъчно, че бързам.

Преди не се съгласяваше да ходим на гробищата с колата. Казваше, че при умрелите се ходи пеш, но преболедува тежко от сърце и вече се уморяваше от по-дълъг път. А гробищата бяха доста далеч. Дори за мен бе уморително да ходя там.

Помогнах й да се качи отпред при мене. Баба обича да се вози така. Чувствуваше се много горда, изправяше се и стоеше неподвижно, приличаше на вързана за седалката.

Като пристигнахме, тя се разшета около гробовете на родителите ми и на дядо Симеон. Скубеше бурена, а аз гледах в краката си. Една мравка влачеше друга, умряла мравка.

— Може би в този момент сте мислили за смъртта?

Не, такива мисли не ми минават. Именно поради това ми стана скучно да гледам мравешкия път. Къде в края на краищата една мравка ще занесе своя мравешки мъртвец. Въпреки високата си организация мравките нямат гробища. Разнасяше я просто ей така, заради мравешкия навик нещо да се принесе от тук до там. Аз си имах по-реални, житейски проблеми. Изпълваше ме предчувствие, че ще се случи нещо лошо. И то наистина се случи. На връщане неочаквано замига червената лампичка на бензина. Бях зареждал съвсем наскоро. Такова нещо допускам извънредно рядко. Доядя ме, че дадох на Рафо всичките си пари. Можех да не се надувам толкова и да не закръглям сметката. Той и без това си го изкарва.

Прецених, че на резерва мога да стигна до бензиностанцията. А ако не стигна? Току пред самия град щях да увисна, да се обръщам насам-натам, за да махна на някой познат, който да ми услужи с два-три литра. Ами като нямам пари в себе си. Лошо си бях подредил работите тогава, лошо! Аз съм човек с изострено чувство за собствено достойнство и не мога да допусна това. От Румяна и Ана не можех да искам пари — пари от жена не бих взел в никакъв случай. Пък и те я имаха, я не стотинки за едни цигари.

Спрях колата пред къщи и помогнах на баба да слезе. Тя отиде да приготви някои неща, а аз, още по-ядосан, влязох в къщата.

Тази къща е строил дядо ми според нуждите и възможностите си. Тя имаше четири стаи, но трите почти винаги бяха заключени. В тях, на постлани по масите и по земята вестници, целогодишно се сушаха липов цвят и звъниче, семена от дини и цветя, орехи и ошав.

Влязох в кухнята. В тая стая баба спеше и готвеше, взимаше три пъти на ден лекарствата си, които все още я крепяха, докато я повика дядо Симеон. Когато влизах в тая стая, винаги поглеждах към стената, на която, подлепена на кафява мукава, висеше Голямата снимка. Докато бяха живи, баща ми и майка ми я наричаха така. Баба продължаваше да й вика „голямата“, макар тя да нямаше кой знае какви размери. Някога навремето си сигурно е изглеждала гигантска. Могли са да си я позволят хора или с големи кесии, или с голям мерак. И макар родителите ми да нямаха такива кесии, са се лишили от нещо, за да се увековечат.

От тази снимка гледат майка и татко като хора, които усещат, че са щастливи, или поне предчувствуват някакво приближаващо щастие. Без да им завиждам, донякъде се дразня, че им е било необходимо толкова малко. А може би само изглеждат щастливи. Правят се като всички!

Между родителите си седя аз, с голяма ябълка в ръка, напрегнат и уплашен в очакване на птиченцето, което ще излети от фотоапарата.

Гледах снимката, но не изпитвах тъга, само раздразнението ми като че ли порасна от уплашения поглед на това сополиво дете и тая ябълка, която съм изтървал в калта, когато сме излизали от фото „Тюлюмбаков“.

Направих няколко крачки и се проснах на твърдото легло. Дъските жаловито изскърцаха. Притворих очи. Исках да си спомня нещо хубаво и забравено от детството, но пред очите ми сякаш отново замига червената лампичка. Скочих от леглото и първото нещо, което попадна пред погледа ми, бе празното шишенце на масата. Досами него баба бе оставила, вързана на възел, бяла носна кърпа. Някога като малък от такава кърпа по особен начин, който никога не можах да запомня, тя ми правеше люлка, в която имаше бебе. Аз люлеех кърпата и я разнасях из двора. Сега зная, че в тази кърпа съм носил и съм си представял себе си. А в тая, която беше на масата, знаех, че има друго. Протегнах ръка и спокойно, без угризения развързах възела. В него имаше двадесет лева нацяло. Съжалявам. Ако имаше дребни, щях да взема само за бензин. Изгладих с пръсти смачканата банкнота и я сложих в джобчето на сакото си. Опитах се да направя от кърпата люлка, както правеше баба, но пак, за кой ли път, не успях. Вързах я на възел и я хвърлих на масата. Когато излизах от стаята, мама и тате гледаха от голямата снимка със същата глупава радост.